Прочетохте ли, драги приятели постинга ми „Рецидивите на цензурата още ни облъчват” от 26 октомври? / http://orlinstefanov.blog.bg/izkustvo/2010/10/26/recidivite-na-cenzurata-oshte-ni-oblychvat.625265 / Възмутихте ли се от смазващата приблизителност и просто примитивност на характеристиките, дадени за великите руски и световни автори Иля Илф и Евгений Петров? Вероятно сте замечтали заедно с мен нашенската секция на Международната асоциация на преподавателите по руски език и литература (МАПРЯЛ) да прегърне българското откритие: Сталин и Остап са като двуликият Янус. Сетих се как подобно съчетание в карикатурен „портрет” на Хитлер е Сталин е разпространяван в Полша по време на Втората световна война, а руският комбинатор го е използвал като свой аргумент против застъпничеството на Рузвелт и Чърчил за съдбата на поляците сред приключването на войната.
…Уви, любезните ни русисти не проявиха никакъв интерес. Ще речете, че е било наивно да се надявам. Едно е да се водиш пропагандатор на най-доброто от огромната руска култура и духовно наследство, друго е да признаеш приносите на свой съвременник, който отгоре на всичко не заема някакви никакви позиции, какво остава да е на командни висоти след нашенското чиновничество. По същия начин запази мълчание и споменатият пак там шеф на московската писателска организация Евгений Попов, упрекнал съавторите на „Дванайсетте стола” и „Златният телец”, че не били писали нищо против Сталин. По време на дните на Русия в България, аз му връчих някои свои текстове и сред тях – брошура с първия вариант на студията си за „великите комбинатори”. А бях превел за „Пламък” три негови разказа, познавахме се, тъй да се каже и той обеща да се обади: не бил само писател, а и читател. Не си сдържа думата – твърде са му криви гениалните Илф и Петров.
Тук обаче ще ви дам друг пример за инерцията да се скриват истините за страшния сталински терор. За времето, когато вождът е трябвало да определи дори каква трябва да е продължителността на училищните междучасия.
Осип Емилиевич Манделщам съчинява през ноември 1933 г. следното стихотворение:
Мы живем под собою не чуя страны,
Наши речи за десять шагов не слышны,
А где хватит на полразгворца
Там припомнят кремлевского горца.
Его толстые пальцы как черви жирны,
А слова как пудовые гири верны.
Тараканьи смеются усища
И сияют его голенища.
А вокруг него сброд тонкошеих вождей,
Он играет услугами полулюдей –
Кто свистит, кто мяучет, кто хнычет,
Он один бабачит и тычет.
Как подкову кует за указом указ –
Кому в пах, кому в лоб, кому в бровь,
кому в глаз, -
Что ни казнь у него, то малина
И широкая грудь осетина.
Става дума за смеещите се мустаци като на хлебарка и за лъснатите ботуши, за екзекуциите, които са специалитет на кремълския кавказец. Вождовете от обкръжението на Хазаина с тъничките им вратлета, които издават нечленоразделни, ала „дадакащи” звуци също са се отгатнали, и съответно поетът бива заточен, оставен без средства за препитание, докато не погива в сталинските зандани през 1938 г.
Но какво ще кажете за факта, че за пръв път стихотворението бива отпечатано в пълния му вид едва 50 години след смъртта на неговия автор. Цели 55 години то изчаква, за да се появи в … многотиражката „За автомобильно-дорожные кадры” от 3 януари 1988 г., издание на Московския автомобилно-пътен институт (МАДИ).
И това въпреки всевъзможните развенчаващи култа към Йосиф Джугашвили пленуми, конгреси, решения, перестройки, властови рокади и други и всевъзможни козметични операции за разкрасяване на имперското управление?!?
ИДЕОКРАЦИЯТА, или, според Остап Бендер, „идейната борба за борба за парични знаци” не допуска мисленето по принцип. Може да се ХИТРУВА, сиреч да се имитира МИСЛЕНЕТО, което никак, ама никак не е препоръчително.
Тук обаче искам да приповдигна мрачните драперии и да съобщя, че освен краткия вариант на студията ми „Великите комбинатори Ста-лин и О-ста-п”, поместен в сборника от научна конференция на Могильовския университет в Беларус, който можах да ви представя в постинга си „Рапорт от чужбина” от 10 октомври (http://orlinstefanov.blog.bg/izkustvo/2010/10/10/raport-ot-chujbina.618131) се задава поместването на пълния текст в едно от „дебелите” литературни списания, което се издава в далеч от столичните градове Москва и Санкт-Петербург.
Явно, инерцията на цензурата е много по-непреодолима там където началството се е окопало в луксозни кабинети, където тънко- и дебеловрати „вождове” от различни калибри и в различни сфери треперят за упоително сладката си ВЛАСТ. (Тук ще ви препратя до моя постинг за ИДЕОКРАЦИЯТА: http://orlinstefanov.blog.bg/izkustvo/2010/09/21/za-ideokraciiata-obektivno.608993 от 21 септември)-
Желая ви приятно вникване, а колкото до пълния превод на студията ми „Великите комбинатори Ста-лин и О-ста-п, ще моля за малко търпение. Тя е преведена, но още ми е трудно да я редактирам. Нужно е време, а и дистанциране, за да избегна неизбежното влияние на руската реч. Все пак, щом човек е полемичен, толкова по-задължително е текстът да бъде издържан в езиково отношение, нали?
