През вече далечната 1999 г. излезе моята книга „Антигона”от Софокъл 25 века по-късно. Нов прочит”. Тиражът бе доста внушителен за днешните ни условия, но всички 1000 екземпляра отдавна се изчерпаха. Сега предприемам второ издание и реших да проверя чрез Интернет дали няма някакви коментари, критика или пък – защо не – някакви съгласия, радостно обсъждане на факта, че е съчинена монография за една от най-прославените творби, която човечеството е наследило от Древна Елада. Защото досега не е получил известност някой труд, посветен изцяло на този шедьовър. Не е анализиран отначало и докрай непосредственият ход на събитията, скритото значение на репликите, развитието на характерите.

Къде ти! Създаването на подобен труд означава да се опровергае догмата, че в драматургията на древна Елада характерите не търпят развитие. Затуй при моите „предшественици” нещата се ограничават с частични позовавания на отделни сюжетни нишки, реплики, декларации от името на самите герои. И се забравя, че в драматургията смисълът не се свежда до патоса на нито едно от действащите лица.

…Обаче ми попадна една доста любопитна статия в представителен сборник с текстове за античното наследство: "Symposion, или античност и хуманитаристика" , 2000 г. на изд. Сонм . Той е съставен в чест на проф. Богдан Богданов от специалисти по класическа филология и предимно от Нов български университет. За статията на Доротея Табакова „Антигона в България. Нови прочити” научих от сайта:

http://arionbg.info/library.php?m=list§ion=10

Съответно навестих и Народна библиотека. Ще приемем, че е нямало как книгата ми да бъде включена в този обзор: твърде съседни са годините, а и подготвянето на една книга предполага текстът да е бил написан доста по-рано. Освен това, главният интерес в обзора е върху преводите, докато моят труд представлява анализ на трагедията. Но тъкмо затова вярвам да е оправдана взискателността, с която ще коментирам посегателствата на Д. Табакова върху смисъла на пиесата.

…Прочетох твърдение от статията на мои приятели адвокати и те дружно изказаха недоумението си: за решаването на съдбовен казус може да бъде определяща дори една-единствена запетая! А в творбата на Софокъл са представени разтърсващи събития с неотвратимата смърт на шестима герои! Точно колкото са и в „Ромео и Жулиета” на Шекспир. При Софокъл това са: Мегарей, Полиник, Етеокъл, Антигона, Хемон, Евридика; при Шекспир: Тибалт, Меркуцио, госпожа Монтеки, Парис, Жулиета и Ромео.

Ето защо е недопустима похвалната интонация с която на стр. 230 от сборника са ни представени постановката на М. Младенова в т-р „Сфумато” и превода на Н. Гочев и Н. Мерджански:

„Преводните новаторства вървят ръка за ръка със сценичните: при постановката на „Сфумато” поначало отсъства търсене на „древен колорит” и респект към сериозността на трагедията. Антигона на Маргарита Младенова е многолика и поради това безлична (изпълнява се от няколко актриси), инфантилна до смехотворност и с патологично поведение. Преводач и режисьор са се улеснили взаимно в преодоляването – или поне в проблематизирането – на клишетата”.

Когато нещо е обявено за новаторско, „добрият тон” предполага да му се радваме. Но тази риторика не ме кара да приема ужасяващото настояване, че девойката, която става жертва на самозабравилия се тиранин е малко нещо луда, неадекватна и следователно трябва да й се надсмиваме.

Но авторката продължава да ни облъчва с веднъж намисления си комплимент:

„Новаторско е отношението към тъканта на текста. Това е един превод, който не се бои (тук се прибавя и „похвално” безстрашие) да бъде неразбираем, тромав, дори (идва ред и на „хипнотично” неясна руска думичка) косноезичен”.

Боя се да не би покрай този страх от клишета да ни обявят, че е банално човек да се храни, да спи, да люби, да говори и… да търси смисъла на нещата. Май снобокрацията наистина се е прицелила към дискредитиране на значенията, след като горното описание продължава с думите:

„Той (сиреч, преводът - О. Ст.) предлага ново отношение към словото, подкрепено и от режисьорски находки: в спектакъла значещото слово е отпратено на заден план, за да стори място на удоволствието от звученето”.

Под линия Табакова посочва една от находките, към която тя самата се била приобщила, получавайки своята порция „положителни” изживявания:

„Авторката на този текст имаше удоволствието (!) да участва, макар и скромно, в една от идеите на М. Младенова за унищожаването на значещото слово, а именно: да обучи актьорите да произнасят част от текста на старогръцки език (…-) словото още ехти, но вече нищо не значи”.

С такива нагласи аз категорично отказвам да се съглася. Книгата ми е написана в спор с далеч по-известни имена като Аристотел и Хегел, например. Да не говорим за Богдан Богданов и всевъзможните епигони от различен калибър.

И се надявам новите ми читатели да признаят: новаторството е оправдано само когато открива път към по-дълбокото и по-вярно проумяване на завещаните ни от класиците на литературата предупреждения и прозрения.

Другото е маниерност и – покрай насаждането на мнимо оригинално ОГЛУПЯВАНЕ – загуба на невъзстановими ресурси.

 

 

 

 

 

 

Антигона - любима героиня. Само затова, че с поведението си утвърждава неписани човешки закони. Тези, които се пишат от сърцето, а не от хладния разум.