Прочетен: 1772 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 10.03.2016 12:27
Нали се досещате, за смисловата връзка между „серв” (т.е. – роб, слуга), сервилност, сервитьор. Дори поздравът „сервус” ще рече: твой покорен слуга съм. От учтивост и почитание, разбира се.
Но тук ще ви запозная, драги читатели и ценители на размишленията в моя блог, с не съвсем достойно критическо робуване, и с неизбежния при такава „свръхзадача” стилистически хаос.
٭ ٭ ٭
Читателите на моя блог трябва да са забелязали че бивам критичен към писатели и поети, към философи и културолози, литературни критици и журналисти. Че не заставам с ръце по кантовете при споменаването на знаменитости и на „безспорни” авторитети. Дори имената им да са прославени още в античната древност, както и ако са измежду нашите съвременници.
Дали това е някаква предопределеност? Донякъде генетична, или пък придобита – трудно е да се каже. Но си спомням как в доста ранна възраст правех мислен тест за гениалността на … другаря Сталин. Смъртта му настава в началото на 1953 г. Аз съм навършил седмата си година, карам осмата, но още преди това си задавах въпроса: дали този толкова велик – според тоталната, както ще го кажем сега, пропаганда – човек би отгатнал как са се получили едни малки точки върху бял лист. Тоест, ще „изчисли” ли начина, като знае резултата. А аз просто издухвах от стоманените пера, които топяхме в мастилници, образувалата се ципа. Ставаше красиво, по собствено „ноу-хау”!
И още едно питане си имах за този полу-бог и всеобщ баща-покровител на мало и голямо. Ако си послужим с термин от изследването за Рабле на Михаил Бахтин, то касаеше „телесната долница”: чудех дали той въобще се усамотява в тоалетна, или в краен случай си фантазирах колко ли луксозна ще да е обстановката в нея. Е, не се посветих на постмодерната словесност с повишения й интерес към фекалната тематика. Не съжалявам, макар тя да се оказа доста печеливша и „славна” за автори като Георги Господинов, например.
Разказвам тези ранни спомени, колкото да обясня, че нищо не приемам автоматично. Като театрален критик не съм спестявал несъгласията си със знаменити режисьори, актьори, драматурзи. Подлагал съм на критически анализ дори пиеси на Йордан Радичков. Например „Кошници”, която след амбициозното й представяне на един национален преглед, не стана репертоарна. Или „Максималист” на Станислав Стратиев.
٭ ٭ ٭
За изявите на моите колеги обикновено пазя мълчание. Освен при някои рецензии за книги (сред тях за сборник статии на един от „генералите в критиката” Владимир Каракашев), съм се стремил да не затъвам в лични отношения. Дори избягвам да следя отблизо критическата продукция, стига да не се налага да доказвам мнението си за дадена постановка „от обратното”. Така се запознах с хвалбите на Димитър Стайков за „Хамлет” в Народния театър, и съответно отхвърлих хвалебните й внушения. Иначе пропускам оперативната критика, защото ми е неловко да чета приблизителните преценки, извъртанията, с които се прокарват предварително „намислени” похвали или разгромявания. Идва ми на ум, как Пушкин пише в писмо до Михаил Погодин: „У нас критиката е, разбира се, на по-ниско равнище дори от публиката, и толкова повече от самата литература. На нея можем да й се сърдим, но ще е непростителна слабост да й се доверим за каквото и да било”. И за да избягвам , както сега е модно да се казва, „отрицателните енергии”, си избирам други четива.
٭ ٭ ٭
Но преди няколко дни попаднах на критически текст, който ме кара да изменя на този навик. Проучвах дали в Годишника на Народния театър е посочена рецензията ми за нашумялата и така рекламирана от Стайков постановка на Явор Гърдев. В подборката от рецензии за 2012 не я бях открил, доколкото тя е закъсняла спрямо основния „залп” от вестникарските отзиви. В списание „Театър” нещата излизат по-бавно и затова текстът се появи в 2013-та г. А заради своите принципни несъгласия с режисьорското решение, мнително допусках, че може съставителите да я забравят. Сложил съм си грях на душата: с точно библиографско описание публикацията е отбелязана, а в случай, че на някого е интересна, статията ми може да я прочете през следния линк:
Та докато прелиствах луксозно издадения Годишник за 2013 г., открих, че освен с описание, някои рецензии са почетени и с отпечатване в книжното тяло. Сред тях бе и рецензията от Юрий Дачев за камерната постановка на Маргарита Младенова „Духът на поета” от Стефан Цанев. Понеже ролята на Стамболов се играе от широко обсъждания дългогодишен председател на Съюза на артистите Христо Мутафчиев, аз се зачетох!
По-напред изпитах недоумение, а после реших да обсъдя в нарочна статия печатната възхвала. Понеже отзивът не е много дълъг, си направих труда да набера неговия текст и да ви го предоставя за прочит:
---------------------------------------------------------------------------------
ДУХЪТ НА ПОЕТА
От Стефан Цанев
Постановка Маргарита Младенова
Взривено мълчание
Не гледайте този спектакъл, ако харесвате театър с полусенки, с недомлъвки, с пространство за съзерцание. „Духът на поета” на Стефан Цанев, режисьорът Маргарита Младенова, е зареден с тежка, властна енергия, която те поставя безпрекословно във въртящия се кръг на грамада от въпроси-. От вчера, от днес, от някакво българско „винаги”, ат което няма излизане. Отключени от един отново пределно откровен авторски ход – евентуалното завръщане на Ботев в отечеството му, години след Освобождението. В страховете и разровените спомени на Стефан Стамболов и Захари Стоянов. В една земя, където не се знаят гробовете на поетите и където кошмарните сънища преливат в кошмари наяве.
Стефан Цанев никога не се е боял, че в пиесите му сблъсъкът на тези и фронталните питания към зрителя ще разбутат традиционни представи за логика на образите и диалога. И в „Духът на поета” е така. Пиесата обаче е много нагрята от болка и това я прави цялостна. Силен текст, появил се в силен свой час. Неточно, дори по-скоро невярно било той да се разглежда само през сегашното свръхизострено усещане към изнемощелите ни вчерашни надежди и забравените песни на промяната. Същевременно не може да бъде подмината
Режещата погледа негова „днешност”
От доста време насам българският театър в устрема си да бъде прецизно разсъдлив, да диша на висока надморска височина, като че ли се отказа от четливата актуалност, от настоятелното взиране кои сме, що сме, накъде се препъваме… Спектакълът на Маргарита Младенова като че ли е събрал сила от отпушването на някакво мълчание. (В театъра, но и не само.) Твърде много са темите, които изригват в „Духът на поета”. Те ни застигат с някаква задъханост, независимо, че е осезаема дисциплиниращата ръка на режисурата. Самотата на властника, компромисите, гладът за имане и осъзнаването на неговата разрушителност, опитът за спасение от миналото и, неспокойните духове, превърнати в застинали лица от кориците на читанките… И всичко това – в градежа на една държава, вдигнат със здрави камъни и много кал…
Черно и бяло, многобройни прожектори, лишени от мекотата на филтри, отварящи се и чезнещи в плътния мрак врати от великолепното с немногословието си сценографско решение на Даниела Олег Ляхова – представлението рязко и демонстративно бяга от разбъбряне и „театралничене”.То търси, налага, поддържа концентрация в диспут. Маргарита Младенова майсторски е постегнала сложния баланс между многобройните огнестрелни реплики и актьорската природа на тримата участници.
Без него текстът би звучал не по-малко силно, но много по-оголено. Умело събран, без ни най-малко да потъмнява актьорската му яркост, е Валентин Танев като Захари Стоянов. В тази роля актьорът добавя още един нюанс на особеното си умение да показва на сцената страха. В случая – от едно възкръснало, „питащо” минало, пред което застава неговият Захари Стоянов. Добре намерен, завършен, издържан е Павлин Петрунов като „телепазителят” на Стамболов.
Христо Мутафчиев дава на ролята на Стамболов внушителната сила на едно изумително преодоляване. Актьорската му мощ, неуязвена и магнетична, бушува в някакви тъмни дълбини, насища с живот репликите, превръща жестовете му в запомнящи се знаци. Вдигнатият нагоре бастун, насоченият револвер, захвърлената книга… И този тътнещ смях, изтръгнат от стаен бяс и тържествуване. Стамболов е от онези важни кръстопътни роли, които личност като Христо нямаше как да не поиска да срещне. На сцената той винаги е търсил изключителни изпитания. Нищо не е могло да му попречи. Знаехме това, сега пак го виждаме. Не знам какво си мисли, докато посреща притихнал в стола публиката, която, влизайки, го заварва в залата. Навярно и това е част от исканото, търсеното изпитание. Да посрещне пръв и сам зрителите
да не си спести разпъващи погледи
После да превърне всяка своя стъпка по сцената в смисъл и победа.
Има случаи, когато ми се е искало традиционният ритуал след финала на спектакъла да се обърне: не актьорът да се поклони пред зрителите, а те пред него. Правя го с думи.
В спектакъла на Маргарита Младенова има един кратък миг, в който светлината на прожекторите плъзва по лицата на хората в залата. Кратка проверка на готовността ни да се разделим с мълчанията си, де се ударим без милост към себе си в отлагани въпроси кои сме, що сме, накъде се препъваме… И усещане за едно будуване, чиято насъщност припомня „Духът на поета”.
Юрий Дачев
В. „Преса”, №98, 9.04.2.13
٭ ٭ ٭
Разбрахте ли в какво конкретно се състои постижението на автор, постановчик, изпълнители, сценограф? Във „взривеното мълчание”? Или в „режещата погледа „днешност”. А може би трябва да се възхитим на „неспестяването на разпъващи погледи”. Заглавието (в получерен шрифт) и обособените вътрешни акценти са твърде бомбастични, за да внушат конкретен образ. Но и в разгърнатото изложение не се намира нещо повече от комплиментарно заредени епитети и риторични отрицания. Седем пъти изброих употреба на „един” и „една” предимно в ролята на неопределен член: не се уточнява нещо единствено спрямо множество. Покрай уговорките: „някакво”, „като че ли”, „някакви”, „навярно” се стига до смущаваща неясност.
Особено тягостна е тавтологичната повторяемост на две, три и дори на четири сходни думи и словосъчетания. Още в първото изречение имаме тройната фигура: „полусенки, недомлъвки, пространство за съзерцание”. После следва: „въртящ се кръг, грамада, въпроси”, „вчера, днес, винаги”... Общо наброих шестнайсет такива трикратни фигури. А изреждането на страдателни определения за П. Петрунов,че бил „добре намерен, завършен, издържан” можем и да си го запомним като ритмика. Такива комплименти като: „майсторски”, „умело”, „изумително”, „изключителни...” трябва да заблудят читателя, да го облъчат със словесен фойерверк, зад който да се прикрива липсата на трезво обяснение в какво все пак се изразяват тези прекрасности? Много ми е странно и приписваното на В. Танев „умение да показва на сцената страха”. Та това не може да е качество, щом играта на състояния е присъща за любителското изкуство.
Но ми се ще отделно да посоча показателния евфемизъм „глад за имане”, който може да остане незабелязан покрай подлежащите и на героизиращо възприятие за жертвеност: „самота на властника”, „компромиси”. Защото на „глада за имане” хората му казват алчност.От следващия материал за същата постановка научаваме за обсъждания в пиесата факт, че Стамболов е „осребрил революционните идеи за 19 500 декара”. И всъщност духът на Ботев дири сметка от някогашния хъш за неговата продажност. Просто журналистът от вестник „Земя” Ивайло Диманов си е „позволил” по-голяма конкретност, макар неговият отзив също да прелива от патетичност...
Но тъй като рецензията „Духът на поета няма покой” е от поет, за него е обяснимо, че се превъзнася. Докато Дачев е с претенцията на топ-професионалист. Преподавател, бивш зам-министър на културата, автор на всевъзможни драматизации, сценарии, телевизионен водещ – гуру на театрално-критическото съсловие. Тогава са недопустими изразите от типа: „търси, налага, поддържа концентрация в диспут”, „някаква задъханост” – малко след „някакво мълчание”. Ами какво да кажем за „огнестрелни реплики”, „избъбряне”, „удряне без милост в себе си”. Словоблудството на Дачев личи в екстравагантните словесни конструкции: „разровени спомени”, „изтръгнат смях”, „дисциплинираща ръка на режисурата”, кръстопътна роля”, „изригване на темите”, „огнестрелни реплики”...
Но най-шокиращи са напъните да бъде похвален изпълнителят на главната роля. При него има: внушителна сила, изумително преодоляване, актьорска мощ, която насища с живот, изключителниизпитания. Това е просто ХРИСТО, комуто, както предлага неговият алилуйчик можем само да се покланяме.
Спирам с анализа, който всеки може да допълни със собствени наблюдения. Но все пак ще задам въпрос с два пъти изречената в „критическия” панегирик формула: „Кои сме, що сме, накъде се препъваме”, щом вместо да „будуваме” и да поставяме на полагащото им се място хората като Юрий Дачев, ние им позволяваме да прикриват ужасяващата си, ала солидно възмездявана некомпетентност, чрез ловко поднасяно важничене!?!
Монолог на Стефан Стамболов
Христо Мутафчиев: “Вече не е време за ре...
