За да обсъждаме състоянието на научната критика, няма да са излишни две предварителни уточнения. По-напред следва да признаем, че когато ще се вниква и аналитично ще се оценява нечие занимание, е необходима абсолютна искреност. И освен това, чрез интелектуалните си усилия критикът трябва да определи дали е постигнато ново знание. Да прецени доколко са верни извежданите зависимости и възможно ли е тяхното по-скорошно или по-далечно приложение в практиката.

  Следователно, за оценяването са недопустими личните взаимоотношения и така наричаните „нерегламентирани контакти“. Спомням си как във вече далечните ми студентски години моят професор по театрална критика ни препоръчваше да страним от приятелство с актьори и режисьори. От висотата на огромния си творчески и житейски опит изтъкнатият ленинградски критик Сергей Лвович Цимбал съветваше нас, бъдещите театроведи, че ще е добре да не ни подозират как сме раздали похвалите си заради лична дружба. Както и че не сме проявили строгост към някого, понеже не е от нашия приятелски кръг… Като най-безспорен пример за такава свобода е острата критика, на която е подложен Иван Радославов в рецензията за книгата му „Идеи и критика“, написана от неговия сродник Гео Милев. Авторът и рецензентът са съпрузи на две сестри. Дали баджанаците са се събирали на семейни тържества, другарували ли са чрез общите си тъща и тъст, ние можем само да гадаем. Но няма съмнение: критиката на истинския интелектуалец към човека, който е от същото поприще, е безпощадна. Критическите напъни са обявени за лоша услуга на инак хваления Теодор Траянов …

Задължително условие при научната критика е да не се робува на каквито и да било догми: нито на наложените под идеологически натиск, нито заради търсене на корпоративния „комфорт“. Ще посоча по-скорошен пример как в извънстолично звено на СУБ оставиха без внимание мой сигнал за плагиатско посегателство върху тълкуването ми за Софокловия шедьовър „Едип тиранинът“. Във формалния си отговор председателят се позоваваше на… обяснението от тяхната си, уличена в „литературно джебчийство“ съгражданка. Сигурно е по-удобно, ала не е научно, все пак!

Уви, както в живота изобщо, така и в научната сфера желаното не винаги съвпада с действителността. Твърде силно е изкушението да си облекчаваме задачата с имитиране не само при скалъпване на научна продукция, но и при оценяването на тези „резултати“. При това, още в тематичния кръг на изследваните проблеми се проявяват предпочитания към по-„печеливши“ области, към подвеждането на научен „фундамент“ за предпоставени резултати. Особено в хуманитарните науки, при които няма как да се настоява за експериментално потвърждение, конюнктурното съобразяване процъфтява, на поощрение се радват единствено „желаните“ по идеологически умисъл изводи и интерпретации.

За такива нетворчески обвързаности свидетелства руската писателка Олга Седакова в лекцията с показателно заглавие „Посредствеността като социална опасност“ (Седакова 2004). Ето нейната диагноза за състоянието на хуманитаристиката:

„В свободния свят културният и научен живот всъщност е подчинен на проектното и грантово финансиране: проектите се съставят по напълно конформистки начин. Щом не са посочени онези теми, които се смятат за актуални – най-вече гендерни, нещо там за телесното и от този род – то човек напразно ще се надява да получи субсидия или стипендия. Доста позната ни е тази техника, когато истинските ни интереси се замаскират с онова, което се смята за „актуално“: у нас му се казваше „идейно издържано“ (Седакова 2004).

О. Седакова посочва тази зависимост преди повече от десет години, но въпросният белег за несвобода в „свободния свят“ се проявява с все по-голяма сила. И ние, като „новопокръстени европейци“, обвързахме финансирането с предварителните изисквания за онуй, което трябва да бъде потвърдено, а кое на свой ред е нужно да бъде отхвърлено и заклеймено с някаква дамга: „некреативно“, излишно, старомодно, примитивно и каквото още ви дойде наум. Пък и нали времената са трудни, благата – все по-ограничени за толкова разрасналите се апетити? С далечен прицел е обявена за тягостен анахронизъм някогашната социална балансираност. Съответно, средностатистическият интелектуалец внимава да не отпадане от влиятелните кръгове. Без чадъра и сплотеността на посредствеността, декласирането и на най-образования и надарен с качества учен е почти сигурно. С други думи, сред научната общност се е настанил рефлексът за озъртане: в каква посока веят „научните ветрове“, което – разбира се – няма нищо общо със същинската наука.

…Навремето Хегел бе посочил при какви условия даден индивид може да се изяви като личност. И освен че трябва да е навършил пълнолетие, човек трябва да има лична собственост, да е имуществено осигурен. Чак тогава може да дойде ред и на „лукса“ свободно да възприемаш нещата със собствените сетива, а като заявиш критическата си позиция, да нямаш угризения на съвестта. Инак конформизмът е чужд на интелектуалното начало също толкова, колкото е несъвместима с огъня водата. При конюнктурно оценяване хвалбата или отричането стъпват на фалшиви критерии и вместо истини се поднася науковидна схоластика. Веднъж „изпуснато от бутилката“, поръчковото обезпечаване на „проекта“ чрез грантово финансиране повлиява и на конюнктурно оценяващата го критика. Тя схваща като своя задача потребността да се долови и чрез старателно духане да се „подсилва“ попътният вятър.

Ще се спра на доста показателен пример за този вид „скачени съдове“. Напълно апологетично е описанието на един спектакъл по Софокловата „Антигона“, в който е извършено покушение срещу прославената класическата творба. В представителния сборник със статии „Symposion, или античност и хуманитаристика“ (издаден в чест на проф. Богдан Богданов през 2000 г. от издателство „Сонм“) е поместена статията на Доротея Табакова „Антигона в България. Нови прочити“ (Табакова 2000). Режисьор е Маргарита Младенова а театърът – „Сфумато“. И двете обстоятелства сочат със сигурност, че не се е минало без „грантова подкрепа“, но за мен апологията на хронистката е неубедителна:

„Преводните новаторства вървят ръка за ръка със сценичните: при постановката на „Сфумато“ поначало отсъства търсене на „древен колорит“ и респект към сериозността на трагедията. Антигона на Маргарита Младенова е многолика и поради това безлична (изпълнява се от няколко актриси), инфантилна до смехотворност и с патологично поведение. Преводач и режисьор са се улеснили взаимно в преодоляването – или поне в проблематизирането – на клишетата“.

Трагедията, в която са намерили смъртта си общо шестима, а Креон едвам се спасява от възмездието на сина си с бягство, не трябвало да бъде сериозна? Момичето, което бива поругано в най-чистите му чувства от тиранина и, което е обречено на гладна смърт в пещерата, а самт слага край на живота си, трябва да е психически неадекватно и да разсмива с вдетиненост? Та това е кощунство, което няма как да намира оправдание заради хипнозата от „новаторство“ и демонстративен отказ от „клишетата“.

Вместо несъгласие със „смехотворните“ приумици – умиление заради някакво псевдоноваторство. Да видим нещата при превода:

„Новаторско е отношението към тъканта на текста. Това е един превод, който не се бои (очевидно, „похвалното“ безстрашие не подлежи на обсъждане – О. Ст.) да бъде неразбираем, тромав, дори (идва ред и на неясна руска думичка, която също трябва да ни възторгне?) косноезичен“.

Не ще се учудя, ако покрай този страх от клишета ни се обяви, че е банално човек да се храни, да спи, да люби, да говори и… да търси смисъла на нещата. Значи снобокрацията се е прицелила да подмени значенията, щом след горното описание четем как е дискредитиран текстът на самия Софокъл:

„Той (сиреч, преводът на Н. Гочев и К. Мерджански – О. Ст.) предлага ново отношение към словото, подкрепено и от режисьорски находки: в спектакъла значещото слово е отпратено на заден план, за да стори място на удоволствието от звученето“.

А под линия Табакова посочва една от находките, към която тя самата се била приобщила, получавайки своята порция „положителни“ изживявания, а със сигурност и съответен дял от финансовия еквивалент на „проекта“:

„Авторката на този текст имаше удоволствието (!) да участва, макар и скромно, в една от идеите на М. Младенова за унищожаването на значещото слово, а именно: да обучи актьорите да произнасят част от текста на старогръцки език (…) словото още ехти, но вече нищо не значи“.

…Прочетох скандалните фрагменти на мои приятели адвокати, които изказаха недоумението си: за решаването на съдбовен казус може да бъде определяща дори една-единствена запетая! А в творбата на Софокъл са представени разтърсващи събития, за които откриваме аналог в „Ромео и Жулиета“ на Шекспир. При Софокъл погиват: Мегарей, Полиник, Етеокъл, Антигона, Хемон, Евридика; при Шекспир: Тибалт, Меркуцио, госпожа Монтеки, Парис, Жулиета и Ромео. При това майката на Ромео издъхва от сърдечен удар само заради тревогата, че синът й е изгнаник, а Евридика се пробожда от ужас, че след като са принесли сина й Мегарей в жертва на Арей, е мъртъв и брат му Хемон. Затова се стига до разкаянието на Креон, че е „сгрешил умът му заблуден“ и до неговото признание, че е „безчестен мъж“. Дали тъкмо тези възлови думи са избърборени на елински заради позьорското „новаторство” или поради желание да бъде разкрасена фигурата на владетеля, може само да се гадае? Но втората възможност е вероятна, ако е възприето за меродавно как Хегел представя позицията на Креон с положителна конотация: изповядвал „светлото държавно начало“. Докато според официозния придворен философ Антигона е квалифицирана негативно: застъпвала „тъмното, семейно начало“…

И тук стигаме до главната особеност на такъв тип апологетични „анализи“. От потребността непременно да се съчини похвален отзив биват отприщени банални, ала заредени с доза „положителност“ общи приказки, варират се лишени от съдържание красиви епитети и декларативни емоции. Ето как във вече споменатата статия Гео Милев заклеймява бомбастичните писания:

„Няма нищо по-лошо от общите фрази. Няма нищо по-неприятно от общите фрази, които се наричат критика. Няма нищо по-престъпно от общите фрази, които се крият зад добри, приятелски намерения. (…) Нищо наистина не е повредило на Траянов толкова, колкото защитите на Ив. Радославов. Каква полза може да има поет от хвалебните критики на критик, който утре може да напише цяла гирлянда от хвалебствия за министър-председателя, който е днес на власт? Но тук вече се приближаваме към други въпроси – въпроси от морално-обществен характер, въпросите на вулгарното лакейство, с което винаги е изобилствала обществената действителност на една страна, родена под съзвездието Парвеню…“ (Милев 1965: 85, 86).

Именно лакейство и парвенющина са ключовите думи при апологетичната „критика“, а за нейното съставяне не се пестят нито похватите на силогистиката, нито загърбването на основни ценностни ориентири. Безпринципно жонглиране със „субективно налагани предикати“ (ако ми се позволи това определение от логиката) откриваме при Светлозар Игов. В замислената като широка панорама „История на българската литература. 1978-1944“ той се стреми на всяка цена да похвали Пенчо Славейков заради уж естествения, задъхан, материален и веществен изказ. Да проследим „диалектиката“ на следното прехласване по речта на лайпцигския възпитаник:

„Понякога – простете за грубия израз! – тя се усеща като храчка в лицето на противника. В този очарователно жив стил, чийто единствен предшественик и съперник е Ботевата публицистика – ту плющящ като каруцарски бич, ту ерудитски култивиран – е цялата натура на Славейков“ (Игов 1990: 138, 139.)

Но как така? Хем е констатирано каруцарско грубиянство, за което се налага измолване на извинение, хем това било очарователно, а отгоре на всичко е намесен за похвална аналогия великият Ботев… Ето тъй, покрай „задъханото“ подбиране на комплименти се изпуска, че същият този Пенчо Славейков е писал в своя анонимна дописка от Лайпциг „Една книга върху Ботйова“ (в. „Знаме”, бр. 33 и 37 от 20 авг. и 3 септ. 1897), че „Ботев не само не е велик, но едва ли може да се нарече и добър поет“. Тогава дали е украшение хваленият да прилича на оня, когото изрично отричал, макар именно той да е всепризнатият гений? А и освен това, колкото и да е рязък в публицистиката си Христо Ботев, той не си е позволявал да очарова когото и да било с каруцарски маниери към противниците…

Фактически, по отношение на Ботев е изречена завоалирана филипика, т.е.: изказване с отрицателен заряд, както е получила названието от Демостеновите речи срещу Филип критиката срещу дадена личност или явление. Горкият Христо Ботев! Не стига, че Пенчо Славейков е вметнал злостния упрек за плагиатстване на знаменития куплет „Тоз, който падне…“ (имало го в някаква „френска песен“), но после сам посяга да джебчийства и пише в „Островът на блажените“: „Той, който в бой умре,/ той вечно ще живей“. И е прав известният ни критик Минко Николов да уподоби Пенчо на нарицателния със своята злост Зоил, чиято херостратовска „слава“ също ни е завещана от античността. Никола Георгиев се опитва да изглади нашето възмущение от препоръките на Пенчо Славейков нещо в баладата за Хаджи Димитър да бъдело махнато, друго – разместено. Той въвежда понятието „корективна критика“, ала тук е единствено уместно определението: злостна филипика. По същия начин ще наречем претенциите му към Захари Стоянов, че:

„…Простотията ще го яде до живот навсякъде, и на писателския стол, дето той си бъхти умът с измисляне на овчарски дивотии, и на председателския стол в Народното събрание, дето има да го зяпат по-големи и от него овци“ (пак там).

Наистина, Св. Игов е прав в определенията си за Пенчо Славейков, но, за жалост, се е зачислил да бъде апологет на неговото не съвсем градивно дело. Колкото и да е на мода сред днешните „креативни“ литератори те да се прехласват по кръга „Мисъл“, време е да осъзнаем, че вместо проникновено осмисляне на литературните процеси, в него са прокарвани хвалби за хората от „своя“ лагер и са разгромявани противоположните „кръгове“.

Но има и съвсем парадоксален „зоиловски“ сюжет, когато към второто издание на Яворовите „Стихотворения“ Пенчо Славейков съчинява предговор, в който хем хвали поета, хем му вменява задачата да презира уподобените на „помирисващите се през девет баири животни“ българските читатели. Като прокарва интересите на официозните си покровители (нали е трябвало да се „издължи“ за шестгодишното стипендиантство, което така и не е увенчано с диплома), Славейков заклеймява „състрадателната любов и тъгата за другите“ като „социалистически кошмар“. С тази лакейска спрямо властимащите позиция ще си обясним и заемането на поста директор на Народния театър. Няма как той е получил това назначение без много внимателен подбор, щом като преди това Фердинанд се е разгневил за проваленото откриване на новата сграда. Като резултат университетът бива затворен за цели шест месеца, а избирането на Славейков е трябвало да гарантира решаването на проблема. Затуй можем да сме сигурни, че и филипиките към литературните „събратя“, наставляването на „опасните“ творци, надсмиването над „неудобните мотиви“ – всичко е част от политика, в която можем да видим предвестник на днешните „грантови проекти“.

В рубриката на критическите филипики можем да отнесем и стратегията на премълчаването. При нея също е решаващо озъртането какъв повей може да надуе платната на собствения интерес. Според мен, като пропуска да възпее в своята „Епопея на забравените“ делото и поезията на Христо Ботев, Иван Вазов търси реванш за посветения нему куплет в сатирата „Защо не съм“. Но е много по-коварен фактът, че в препоръчания като учебно пособие свой труд „Въведение в новата българска литература“ Тончо Жечев изобщо не споменава „Епопеята“! В същото време маститият ерудит говори надълго и нашироко за „Трънкосливката“. Ще признаем, че това премълчаване е било в угода на онази политкоректност за премълчаване на турското робство, която се разгръща с пълна сила напоследък, а Т. Жечев е усетил това още в началото на 90-те години на миналия век?

На съставителски „премълчавания“ като форма за пренебрегване на важни авторски послания и то при всепризнати класици се натъкваме не само в учебните програми и пособия, а и в книги с претенции за научна добросъвестност. Така в издание на Лермонтов през шейсетте години на миналия век при „научния“ апарат е посочено, че към „Герой на нашето време“ е бил написан авторски предговор. Обаче страница и половина в малък формат и едър шрифт е изхвърлена от томчето. Така ни е „спестено” недоумението на Михаил Юриевич, че първото издание на повестта му с реално грешния и все пак обаятелен Печорин е било предмет на бурни нападки (т.е. на филипики – О. С.). А при това уж претенциозната публика си преглъща най-спокойно романтичните злодеи от масовата книжнина. И писателят приканва да се спре със сладките сиропи, а да се търсят горчивите лекарства. Явно, директивната „естетика“ да се дават „художествени“ примери за подражание не е пожелала да допусне и косвеното й оспорване чрез този съвсем кратък текст.

Пак в тези застойни времена не е намерило място в избрани произведения на Вазов неговото изключително важно стихотворение „Защото си поет”. Сарказмът на патриарха на българската литература към радетелите за „чисто изкуство“ е убийствен, затова в свое открито писмо Гео Милев припомня на подпредседателя на Народното събрание Борис Вазов на какви съвети не се е покорявал великият му брат:

Казаха ми: – Ти нямаш право

да чувствуваш със глас висок,

мълчи, потай се величаво,

задушвай скръб ил гняв жесток.

Ти нямаш право дял да вземаш

в вълненьята на грешний свет:

всяк има мненье – ти да немаш,

защото си поет.

Уви, заради това, че Гео Милев не се е „потайвал величаво“, а е „вземал дял в вълненьята на грешний свят“ главорезите … прекъсват съвсем младия му живот. Кошмарна, удушаваща „филипика“ в полицейските подземия.

А тъй като в заглавието заявявам каква трябва да е алтернативата на апологиите и филипиките, ще кажа, че както похвалите, така и критицизмът трябва да са плод на оценката, която няма как да направят самите оценявани. Само погледът отстрани помага да се обхване не просто готовият резултат, но и да се открие органиката в разгръщането на първоначалния замисъл, да се посочат както успешните импулси, така и заблуждаващите самомнения. Това, разбира се, няма как да стане без размисъл, без методология, която пък е несъвместима с „общите фрази“. Като образец на такава взискателност мога да посоча статията на Гео Милев „Поезията на младите“ (1924 г.), в която критикът извежда унищожителната си диагноза:

„Тая младежка литература не би имала смелост да съществува, ако българската литература – изпаднала днес в ръцете на литературни шарлатани – не бе изгубила оня престиж и авторитет, който имаше преди десет години“ (пак там: 216).

Уви, и днес, в състоянието на всеобща обществена ентропия хуманитарните науки са поразени от шарлатанство, с което се проправя път на епигони, компилатори и дори на плагиати, стига да е постигната „грантова“ осигуреност за техните „проекти“. А ако съпоставим съдбите на двамата толкова полярни критици, каквито са сродените чрез женитби за две сестри Иван Радославов и Гео Милев, ще разберем колко е прав Томас Ман с констатацията от своята статия „Билзе и аз“ (1906 г.), че „Действителността предпочита да се обръщат към нея с вяли фрази; художествената (а ние ще добавим и критическата – О. Ст.) точност на изображението я докарва до ярост“ (Ман 1978: 4).

…А Радославов надживява много и много „разярили“ действителността творци и критици. Когато напуска грешния свят чак през 1969 г., той е постигнал патриаршеската възраст от 89 години! Няма що: достоен за удивление „рекорд“, който намира обяснение не само с биологични фактори, все пак.

Игов 1990: Игов, Св. История на българската литература. 1978 –1944. София, 1990.

Ман 1978:  Ман, Т. Литературна есеистика. Т. 1. София, 1978.

Милев 1965: Милев, Г. Избрани произведения. Т. 2, София, 1965.

Седакова 2004: Седакова, О. Посредствеността като социална опасност (http://polit.ru/article/2004/12/20/sedakova/).

Славейков 1897: Славейков, П. Една книга върху Ботйова. // В. „Знаме“, бр. 33 от 20 авг. и бр. 37 от 3 септ. 1897.

Табакова 2000: Табакова, Д. Антигона в България. Нови прочити. – В:  Symposion, или античност и хуманитаристика“ (сборник в чест на проф. Богдан Богданов).  Издателство „Сонм“, 2000.  http://arionbg.info/library.php?m=list§ion=10.