Предлагам на читателите на моя блог публикация от моя сборник "КОГАТО ИЗКУСТВОТО Е ОТКРОВЕНИЕ" ("Изток-Запад", 2007г.). В него е включена и отделната ми студия "Феноменът със Законодателя Пенчо Славейков", но и тази статия на Пенчо Славейков заедно с обширното ми коментиране могат да допринесат за необходимата трезвост при вникването в литературната ни история.

Атаката на Пенчо Славейков срещу Христо Ботев

Един литературен куриоз или опрощаваното кощунство

По-долу е възпроизведена една от най-ранните критически статии на Пенчо Славейков, с която той се е заел да разгроми личността и творчеството на Христо Ботев. Такова препечатване не е обичайно за авторски сборник, но вярвам, че изключението не ще се прецени като самоцелно, а ще е добре отзивът на Пенчо Славейков за посветената на гениалния поет книга от Димитър Страшимиров да бъде обсъден нашироко. Този текст ще ни помогне да разберем с какви нагласи и в чия изгода е изпратил от Лайпциг критиките си срещу Вазов и Ботев позастаряващият, но тъй и не успял да се дипломира, български студент Пенчо Славейков. Той вече е преминал трийсетата си година, а инак е направил своя критически дебют още като двайсетгодишен младеж и то пак със статия за Христо Ботев. Става дума за един текст на хърватски в загребското списание “Балкани”, т. е. - за международно представяне на българския поетически гений. В нея младежът изказва непресторено възхищение от революционера и поета. Ето един показателен фрагмент (издирен и преведен от проф. Илия Конев) от Пенчовата  литературна студия, чийто тон е съвсем различен от нападките, заради които е написана неговата рецензия през1897 г. Ето как е характеризиран за пред чуждестранните читатели Христо Ботев десетина години след неговата гибел:

“Разсъдливи, практични хора, които държат сметка за своя личен авторитет, страхували се от него, избягвали го. Имало е и такива, които са го уважавали, предимно млади патриоти, но болшинството са били против него. И тази презряна, отхвърлена душа, това немирно сърце, тази буйна нрав, този огнен ум е раждал смътни, неясни, но смели и страшни мисли и принципи, от които ще се възпламенят младите, чисти сърца; мисли, от които ще се отвратят обикновените смъртници; мисли, от които ще изстине кръвта на коронясаните богоизбрани глави.” ¹

Като сравним текста на Пенчо Славейков след пребиваването му в Лайпциг, проличава, че той се е “преориентирал” към същите онези среди и ценности, които преди е бил склонен да заклеймява. Чрез нападките си към Ботев той се присламчва към лагера на разсъдливите, иска да обслужи личния си авторитет. Пенчо вече предпочита кръвта на “коронясаните” да се сгрява, а не да се смразява и всъщност по този начин се зачислява сред “обикновените смъртници”.

Можем да сме сигурни и за друго различие: той не е смятал да крие своята ранна статия и затова надлежно я е подписал. Но при нападките си към Вазов за романа му “Нова земя” и към Ботев покрай посветената му книга, той се прикрива. В първия случай с лъжеимето Любомир Цаклин и после с инициала “Ц”. Уви, тези мистификации правят още по-вероятен и чисто агентурния сюжет, че пасквилите са нарочно поръчвани и отпечатването им е предварително гарантирано. Това допускане се съгласува с разменяните жестове на внимание между анонимно публикувалия се автор и официалните кръгове. Някои от несъмнените факти на тази близост (стипендии, назначения, командировки) са достатъчно известни. За други можем да се досещаме покрай литературните пристрастия и кампании, които предприема Славейков и наставляваната от него критическа агитка…

С препечатването на Славейковата рецензия аз си спестявам и прекалено обширното коментиране и цитиране на неговите преиначавания и тенденциозни изводи, които са съвсем прозрачни за всеки непредубеден човек. Този “литературен паметник” дава добър повод за проблемно вникване в съмнителната му житейска позиция. Също така можем да проследим заради кои словесни еквилибристики е направил своето инак точно наблюдение Никола Георгиев:

“Като използува тогавашната (и сега ненамаляла) неяснота в понятието народен поет, Славейков включва в полемиката следния малко нещо съмнителен силогизъм: народният дух е “кристализиран в народната поезия” - като се изключи темата за хайдутството, Ботевата поезия е чужда на народната песен - следователно  Ботев “няма право за името народен поет”.²

Уви, след  констатацията не е последвал извод за светогледните и, всъщност, съвсем конформистки нагласи на Славейков. Някак мимоходом Н. Георгиев споменава за откривани от критика “погрешки” в “Странник” и в “Обесването на Васил Левски”. След запознаване с текста на въпросната рецензия разбираме същинския и несъмнено социален смисъл на нападките от страна на бъдещия законодател в литературата.

Струва си да се замислим как намиращият се в странство 31-годишен болнав българин е следил толкова ревностно литературния процес в родината, в която не се е завръщал нито веднъж за шестгодишното си пребиваване зад граница. Няма как да е случаен и фактът, че доста обширният за страниците на един вестник отзив за нова книга си намира място в печата, макар двата подлистника да не излизат последователно, а след прекъсване от три броя. Вероятно е имало някакво разколебаване, та е упражнен съответен натиск продължението да излезе. За отбелязване е също, че редакцията се е подсигурила с бележка, че не е съгласна с поместеното мнение.

Защо тогава да не допуснем, че е изпълнявано чиновническо поръчение и излязлата през същата година книга му е изпратена по спешност с настояването той да си послужи с перото и да се разплати за отпусканите средства около дългогодишното му пребиваване в странство. Филипиките на лайпцигския студент няма как да са съчинени случайно, щом още в 1893-та той моли брат си - нека той да е убедителен, докато ходатайства за литературното му обучение понеже:

“Аз следвам по това, а досега никой не е свършвал по тая част, а вярвам че нужда се има от такива.”³

И ето, че като се запознаем с рецензията, чийто основен патос е срещу “бяса на анархизма”, неизбежно се налага изводът,  че четири години по-късно стипендиантът се e оказал “нужен”, поискано му е да обругае изключителното по художествената си сила Ботево наследство и да се дискредитира неговият демократичен заряд. Във всички случаи е несъмнено желанието на П.П. Славейков да омаловажи поетичната извисеност, която окрилява човешкия дух. Попътно е нямало как да не си “изпати” и прославящия Ботевия гений Захари Стоянов, по чийто адрес пък са употребени направо хулигански квалификации…

Немаловажен мотив и, надявам се, достатъчно основание за включването сред моите самостоятелни студии на този чужд текст е и обстоятелството, че Славейковата рецензия от 1897-ма г. е практически неизвестна. Тя не е поместена в осемтомните Събрани съчинения от края на 50-те години, а е само спомената в бележките към статията на Славейков “Жив е той, жив е”, която е част от материалите в списание “Мисъл” (год.ХVІ, кн.5 -1906) за 30-годишнината от гибелта на Ботев. Ето как представя “спестения” ни текст в коментарите си към петия том на събраните съчинения Б. Делчев:

“Пенчо Славейков се изказва обширно върху Ботев в статията си “Христо Ботьов. Критически опит от Д.Т. Страшимирова. Пловдив, 1897”. Тази първа статия (тя не е поместена в това издание) е публикувана на два пъти във вестник “Знаме” (бр. 33 и 37 от 20. VІІІ. и 3. ІХ. 1897) - първият подлистник е без подпис, а вторият - с инициал “Ц”). Тя е рязко отрицателна и не държи сметка за историческите факти. Затова вестникът е бил принуден да се уговори пред читателите с една бележка на редакцията, в която се казва: “Ние даваме място на тая рецензия, написана от един наш талантлив литератор, без да разделяме някои от поддържаните в нея политически възгледи”. В статията “Жив е той, жив е…”, макар да излиза пак от индивидуалистическо-естетически позиции, Пенчо Славейков е вече значително по-умерен в оценките си върху Христо Ботев.”⁴

В този редакторски коментар сякаш е налице нужната научна добросъвестност. Но все пак той е доста щадящ и личи своеобразното филтриране, с което е трябвало да се гарантира започналото в началото на петдесетте години канонизиране на Славейковото дело. Иначе защо трябва да ни се спестява толкова характерния текст, без да е посочена поне по-достъпната му публикация. Тъкмо според редактираното от Боян Пенев издание на Пенчо Славейков възстановявам въпросната рецензия, която не само “не държи сметка за историческите факти”, а направо злостно подменя същностите.

Симптоматично е и обстоятелството как в изключително обширното изследване за Ботев на Иван и Цвета Унджиеви е спомената само втората част на рецензията в “Знаме” от  3. ІХ. 1897.⁵  Известният с текстологичната си добросъвестност Илия Тодоров пък премълчава изцяло тези нападки срещу стихотворенията на Ботев.

Пълният текст на рецензията поставя остро въпроса докога ще продължава прехвалването на несъстоятелното стихотворство и критикарство на Пенчо Славейков? Тази апологетичност е не по-малко опасна от тоталитарно дирижираните разгромявания на истински значимите произведения и на техните автори. Като се вгледаме в това как Пенчо Славейков оспорва Ботевото житейско и писателско дело, можем да разберем неподправения му облик. Важно е не само да се възстановява значението на тенденциозно пренебрегнатите творци, но и да се изяснят без ретуш действителните стойности при ония, които властта е фаворизирала. Докато не бъдат поставени на полагащото им се място фалшивите кумири, ще се пропиляват неимоверни и, всъщност митологизиращи, усилия по създаването на правдоподобни обяснения и на безобидни мотивировки за несъмнени вероломства. С други думи, време е да погледнем и в двата скачени съда. Не само в онзи с репресиите или с жертвите на критическата “суха гилотина”, които са по-забележими и наглед по-ефектни за изследване. Справедливият, а то ще рече и творческият - пък макар и доста по-рискован - подход, е да анализираме незаслужените венцехваления. Защото пораженията от бездарофилията са дори по-големи от ударите на талантофобията. Далеч по-сериозна опасност представлява агресивната и сплотена посредственост. Колкото до таланта, той все някак устоява на предприеманите атаки и в крайна сметка няма как да се отнемат вътрешните му достойнства…

Време е да пресекнат умиленията от толкова дискусионната фигура на Пенчо Славейков. Неговите писания все още се представят като чиста монета,  а когато се процеждат данни за оловни примеси, те неизменно биват омаловажавани с позоваване на “импресивност и експанзивен темперамент”, с неговия “властен и тираничен характер”. За такива черти говори едва ли не с умиление Иван Сарандев, на когото иначе дължа откриването на скандалния текст в Т. VІ, кн.2., 1940, от съчиненията на Пенчо Славейков (с. 216 - 230). Аз съм му признателен за неговата фактологическа добросъвестност, но не мога да не изкажа съжалението, че това знание не му е помогнало да преодолее кухата комплиментарност.  А ето едно точно, макар и мимоходом изречено, определение на рано отишлия си от живота Минко Николов. В обширното си изследване за Антон Страшимиров той обявява Славейков за “злостния зоил” в българската литература. Да се надяваме, че и тук поместваната моя студия за “законодателя” Пенчо Славейков ще допринесе да се изяснят истините около неговата фигура и нейното неправомерно канонизиране.

Трябва веднъж завинаги да признаем, че в подобни ситуации съвсем не са достатъчни застраховащите уговорки за “противоречивостта” на писателя. Не е ясно кое налага все още да пренебрегваме откровената преценка на Гео Милев, която той не скрива дори в издание на френски език, колкото и да е тържествен поводът да съобщи за препогребването на Славейковите кости на родна земя. Независимо от това, без да изключва ролята на Славейков в налагането на нови естетически критерии, именитият интелектуалец не лавира между уговорките, а ясно градира стойностите:

“Неговото поетическо дело, твърде голямо по обем - “Епически песни”, 1896, “Сън за щастие”, 1907, “На острова на блажените”, 1910, “Кървава песен”, 1896 - 1912, и др., - не е пълно въплъщение на ония високи идеали, които той се стремеше да внушава на българската поезия. Въпреки пламенното желание на неговите поклонници да бъде той “най-големият български поет”, той не би могъл да бъде поставен над Яворова, нито дори над Ботева или Вазова.”⁶

Ясно е, че пламенността на това домогване се е подклаждала предимно от въжделението на самия властен и тираничен характер, който е налагал своята значимост с омаловажаване на Ботевото наследство, с нападки срещу Захари Стоянов, с обругаване на Вазовото творчество и дори с натикване в “прокрустово ложе” на Яворовата спонтанност. В същото време виждаме как Пенчо Славейков се е прехласвал от незнайните народни певци, доколкото не рискува да го терзае собствената му ревност. Във всички случаи можем да се позамислим и в никаква степен да не се съгласяваме със следните препоръки на Иван Сарандев:

“Когато се четат неговите критики, въпросът за точността на оценката, за справедливостта й като че ли отстъпва на втори план - ние се наслаждаваме, изпитваме естетическо удоволствие от четенето, а след това се питаме справедливи ли са оценките в тях.”⁷

Подобни уговорки за хипнотични въздействия могат да са валидни само ако заемем позата на въздишащи благородни девици. Вместо тези сладостни илюзии май си струва да  отхвърляме тиранията на толкова опасния шаблон…

П. П. Славейков

ЕДНА КНИГА ВЪРХУ БОТЙОВА

Je suis celui qu’ on aime

et’ qu’ on ne connait pas.

A.de Vigny.

Христо Ботев  Критически опит от Д. Т. Страшимирова. Пловдив, 1897.

Това е втора книжка за Хр. Ботьов. Както на нея, тъй и на онези, що би се явили някога, за основа ще служи биографията от З. Стоянова, в която са събрани данни от живота на поета. Ето защо, преди да кажем своето мнение за книгата на г.Страшимирова, считаме необходимо да изтъкнем, че биографията от З. Стоянова не заслужава доверие както със съобщените в нея “факти”, тъй и с осветлението, което той е възимал кеф да им даде.

Фактите са събирани от хора, които по природна наклонност обичат, а и обстоятелствата са ги научили, да лъжат, както себе си, така и другите, и чийто живот е сам една лъжа, у едни величествено поетична, у други мизерна. Това са те нашите хъшове. Не искаме с това да обвиняваме, а констатираме факт, който е от значение при обсъждане делата и думите на мнозина деятели от светлата и тъмна епоха на нашето политическо възраждане. Лъгал е сам Ботьов, та що остава за други! От своя страна повечето от фактите З.Стоянов е възсъздал тъй, че те у нас, читателите, оставят впечатление на нещо вероятно, но не и на верно. Интересен отключ за психологията на З. Стоянова, като писател и човек, дава неговото признание (в 1 т. на Записките), че “овчарската боя не се измива никога, че който е бил еднаж овчар, той” и т. н. Смисълът на това признание е - че простотията ще го яде до живот навсякъде, и на писателския стол, дето той си бъхти умът с измисляне на овчарски дивотии, и на председателския стол в Народното събрание, дето има да го зяпат по-големи и от него овци. Неговите книги, пълни с ценни материали, са пълни и с такива дивотии, каквито може да измъдрува само разбурмената фантазия на един мегаломан, който с всичката си наивност мисли, че писателската професия се състои само в дрънкане каквото ти дойде на уста. И той дрънка. Дрънканията на този безалаберен писател бяха едно време меродавни за голяма част от нашата читаеща публика, - непридирчивата публика, която се възхищава от всичко, стига то да е разгащено, като нея, и да й гъделичка низките инстинкти.

Нам ни е жал че, г. Страшимиров не се е отнесъл по-критично към Ботйовата биография, написана от такъв писател като З. Стоянова, и е зел на вяра от нея много неща. Онези неща, които той е оставил съвсем без внимание, види ни се, че ги е оставил не от критична предпазливост, а защото, според характера на книгата му, те и тъй не би намерили място в нея. Книгата на г. Страшимирова е характеристика, а не биография; но именно като такваз тя изисква щото фактите, на които се обляга характеризирането, да бъдат пробрани с по-голяма предпазливост и анализирани не по рецептата, дадена от З .Стоянова, който най-малко е призван да дава такива рецепти. Не само в частности, а и в общите си изводи, и двете книги правят едно и също впечатление. За овчари може би “Хр. Ботйов е бил човек роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи” (Хр.Ботьов, от З. Ст., стр.5.); но за мислещ човек той не е и не може да бъде такъв, даже не може да бъде “една пролет” (в нашето културно развитие) и “герой на свободна мисъл” (Д. Стр., стр. 5) и пр., а е една високо даровита натура, способна “да възприеме в себе си душата на своя народ”, но увлечена от ония “необясними стихии”, както се изразява З. Стоянов, които са блъскали нашите влашки емигранти в пътя на екстравагантностите, на обществените и лични (за своя сметка) вагабондажи. Иска ни се да вярваме (ех, да можехме да вярваме!), че времето за вагабондажи е попреминало, и съзнанието за тях не трябва да ни позволява да се възхищаваме от тях. Ако ги разбираме, не трябва да ги презираме, но следва ли пък от това, че трябва да ги превъзнасяме? Възхищението, което питае З.Стоянов към Ботйова, е заразило донейде и г. Страшимирова; инак ний не можем да си обясним основното положение на автора, че “Ботев е най-добър учител на младежта” и че “Ботев  не може да не бъде най-добър учител на младежта”. Той вижда в него характер, пълно завършен, херой на свободна мисъл и пр., вижда въобще качества и свойства на кристализиран индивидуум, хармоничен в своите дела и думи и го разглежда като такъв. Не само едно по-основно запознанство с Ботйова, което ние по-скоро би желали да стане, би показало фалшивостта на това положение, но даже един бегъл поглед на разрушителното влияние, което животът и произведенията на Ботйова упражняват върху нашата младеж, би подсетил всякого, че ние тук имаме работа с нещо мътно, неуталожено, буйно, нещо, което зашеметява със своя кипеж, а не обистря, както би трябвало до прави онзи, когото поставят за пример, за учител на младежта. Ако би даже взели Ботйова като завършен характер, то пак не смеем съзнателно да го поставяме на това място, на което го поставя г. Страшимиров. Той е тъй иррационален, че ако ние учим младежта да гледа през призмата на неговия характер и дела, ний ще възпитаваме чардафонска младеж, която ще се интересува само от собствените си вагабондажи. Ботйов, като човек и като писател, може да се уподоби на шира (младо вино); то не е за млади глави, както и младите глави не са за него. Съсъдът е разбит, преди виното да се уталожи; а наистина, то би станало превъзходно вино… Който от живота и делата на 28-годишния Ботйов сам не си изясни незавършеността на неговия характер, както и мътния бродеж на неговия дух, доста е да го види като войвода, и да чуе неговите думи на Милин-камък, думи на човек прекарал дълги години в хъшовски блянове за своя народ и пръв път срещнат с грубата и нерадостна, не само за него, действителност. “Онова което съм мислил и работил през целия си живот, два дена бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение…” Тези думи не само че показват начало на нов прелом в душата на Ботйова, но не говорят и в полза на г. Страшимировото мнение, че “Ботев е поел в себе си душата на своя народ.” Онзи който иска да разбере своя народ, да поеме в себе си душата му, е трябвало да си отвори по-напред очите, а не безполезно и не-навреме да натяква на народа - за своите собствени погрешки и измами. Не ще е безполезно тук да спомним за Лермонтова, човек и поет изникнал макар на друга културна почва, но духовен роднина на нашия Ботйов - никому не идва на ум да го поставя учител на младежта, при всичко, че сравнително е по-уталожен като характер, а е “поел в себе си душата на своя народ.”

Още една цел си е задал г. Страшимиров в своята книга: да покаже че “Ботйов е пролет”, т. е., че епохата, що го предшествува, е отживяла, увяхнала, изгнила, трябвало е да се замени с друга, нов дух да вейне, да дойде пролет, възраждане. Г-н Страшимиров си представя старата епоха нещо като тма египетска, в която народът не е знаел що прави, гниел в своето нищожество, измъчван под азиятско иго, смукан от безбожно чорбаджийство и развращаван от византийската “йерархия”. Но всички тия мъчители народни са нищо - “Духнат го, и то пада”. Ботйов духва това нищо, и, както г. Страшимирову се ще да вярва, то пада. Тъмата сменя свят, зимата - пролет. Историята обаче ни учи съвсем противното. Нито една ластовица не довежда пролет, нито пък Ботйов е тая ластовица, която, както се ще г. Страшимирову да увери и себе си и нас, е довела пролетта. Ботьов е чедо на оная част от народа, която се скита немила-недрага по пуста чужбина, и от самия Ботйов, в минути на съзнание и душевно отвращение кръщавана “идиоти”, които:

… пият, пеят
и зъбят се на тирана,

които плъзнат по влашките механи и със своя хъшлашки ум решават великите въпроси на деня, или пък съдбата на някоя чорбаджийска каса. Ако те някога помислят за отвъд Дунава, за “народа”, то всичко показва, че тая земя “отвъд Дунава” е за тях някаква си terra incognita, че тоя “народ” им е повече чужд, отколкото свой и нему те постоянно правят пакости. Народа отсам Дунава прави отчаяни усилия да стъпи духовно и социално на свои нозе, а услугата, която нашето емигрантство му прави, е чрез необмислености, да му пречи. Изтръгнато из недрата на народа, чуждо за интересите на този народ, това емигрантство представлява от себе си само една тълпа безпочвеници. Тази тълпа са водили, в разно време, разни хора - Раковски, Каравелов, Ботйов и пр. Раковски умре такъв безпочвеник, Каравелова доведоха до съзнание погрешките на тази безпочвеност, Ботйов се разочарова в нея само няколко минути пред смъртта си, на Милин-камък. Като поет, а не като деятел-войвода, той е разочарован в тая безпочвеност и по-напред - четете неговата  В механата. На тая песен г. Страшимиров трябваше да обърне повече внимание, което тя заслужава хиледи пъти повече, отколкото майтапчилъците, които З.Стоянов съобщава като факти из живота на Ботйова. Една част от тая емиграция, с която Ботйов се намира в конфликт, по всяка вероятност принципиален, отстъпи от  почвата на безпочвеността, съзна, че няма полза отвъд Дунава “да се зъбиш на тирана” и се върна да работи в България, там, дето Левски е работил. Ако г. Страшимиров искаше да бъде по-справедлив, той би трябвало не Ботйова, а Левски да нарече “пролет”, “възраждане” и пр. - окачествения, които принадлежат само на последния. Ботйов не само че не е “пролет”, не въплътява в себе си развитието на нашето емигрантство, а в известен смисъл е тип на старото, безпочвеното.

С казаните до тука няколко думи ние се помъчихме да определим мястото, което Ботйов заема в средата на нашата емиграция, като деятелка за нашето политическо възраждане. Но г. Страшимиров се е отдалечил още повече от историческата истина, с поставянето Ботйова като контраст на чорбаджиите, черковниците, даскалите, въобще на  мирните (ако черковниците и даскалите могат да се нарекат мирни), към които сам автора, види се, не питае особена симпатия. Такова едно противопоставяне е съвсем произволно и показва само, че г. Страшимиров е писал книгата си набързо и не е можал да обърне по-сериозно внимание на работата. Черковниците и даскалите (па и някои от чорбаджиите) по онова време не само че не представляват нещо гнило, отживяло, мъртво, а са представлявали най-жизнения елемент от народа, и те много по-съзнателно са водили масата към онези завети, към които емиграцията е само бленувала. Черковниците и даскалите бяха пак онези, към които емиграцията се доближи, за да почерпи от тях жизненост. Ботйов не се приближи към тях, но се приближиха деятелите на Априлското въстание, - и те оставиха Ботйова зад себе си… Ако емигрантите, в различни времена доказаха че могат да мрат херойски, то черковниците и даскалите доказаха, че могат да живеят по-целесъобразно, за да работят по-полезно.

Това е нашата дума за двете изходни положения на г. Страшимировата книга. В разглеждане на частности не се впущаме, че не му е място тук и в такава рецензия. Има да отбележим само, че разглеждането на много въпроси, които идват в съприкосновение с главния предмет на книгата, е извършено майсторски и прави чест на автора. Най-хубави страници са - характеристиката на народните хайдути с прокараната връзка между тях и Ботйова, и после анализа на свадата на Ботйова с Каравелова. И да не би имало други хубаво написани страници в книгата, само за тия две неща, тя би заслужавала най-внимателно прочитане. В тая книга, живо и оригинално написана, ние виждаме първи опит за по-съзнателно разглеждане на един важен въпрос из нашата обществена и литературна история, която още за дълго време ще интересува нас, българите. Радва ни обещанието на автора да разгледа литературната и обществена деятелност на Л.Каравелова и Раковски, още повече, че за тях има досега още по-малко писано, отколкото за Ботйова.

Третият отдел на тоя критически опит, “Поезията на Ботйова”, ние ще разгледаме в особен подлистник.

                                                              *

     *             *

 
За поета Ботйов нашето общество има също тъй погрешно мнение, както и за човека. Млади общества, както младите хора, имат не дотолкова завидния дар да се възхищават най-вече от онова, което най-малко разбират, и да си създават фалшиви идеали - идеали, които имат курс само на Ориента. Едно време З.Стоянов, който живееше само с възхищения, създаде такъв идеал от Чардафона, и с безочливостта на един ориенталец заявяваше, че понеже сме нямали други херои - то дай да си бършем носът с неговите непрани дрехи! Една цяла епоха - “епоха кърмачка на велики хора” - се опияни от тия в некотором роде херои, а смрадта от махмурлука на тая епоха още не се е изветрила. Тя се мина - идва друга, но все пак сърбежа от възхищението ни дразни, все ни се ще да се обърнем назад, дано в мъглата на нашето минало съзрем нещо, да го посочим като идеал и да дадем воля на възхищението си, което не можем обоснова с нищо друго, освен с фрази. Никому не пада на ума, че за тия гламавщини и децата ще ни се смеят. Нашата критическа мисъл спи и добър е Господ за пробуждането й; ония, чийто дълг е да я будят, намират, види се, по за изгодно да я приспиват. Па и защо да си правят главоболие? Каква цел има, например, за редакторите на едно списание като Български Преглед да се занимават с такива масрафлии работи, като упътване художествения вкус на нашите неопитни читатели, докато може да се мине само с едни филологически шоролопчилъци и подправен с чеснов аромат литературен таратор. Пет години се издава това литературно списание, а в него пет думи не са казани за изяснение на някое литературно явление, колко годе от цена за нашата литература и мисъл. И това се върши без свян от хората и от себе си. Когато хора литератори не се интересуват от литература, то не е чудно, че обикновените смъртни, които съдят за всичко по кеф или пък по гешефтарско-угоднически сметки, се залъгват и ще се залъгват с мнения като това, че Ботйов като поет е “безконечен”, “гений” и прочие тъмни води во облацех.

Нас ни изненада мнението на г. Страшимирова, че “Ботев е най-велик наш народен поет” (стр.307), още повече, че и беглият анализ, който е направил за Ботйовата поезия, не потвърдява това негово мнение. Вярвам че няма да го потвърди и по-обстоятелствен анализ. Ботйов не само не е  велик, но едва ли може да се нарече и добър поет. Във всяка една от европейските литератури ще се намерят по няколко подобни на Ботйова поети, подобни нему даже и по чувства и по мисли, но ние не знаем някой да ги произвежда в степен велики, макар техните произведения и да са художествено несравнимо по-издържани от Ботйовите. А за да може един поет да се нарече велик, най-малкото що се изисква от него е да бъде той художествен, т.е. неговите произведения да издържат от формална (вътрешна и външна) страна най-строга критика. Такова произведение у Ботьова няма. Някои от нашите критици изказват мнение, че Ботйов не се стреми да бъде художествен, а други му намират извинение в обстоятелствата - че те уж не спомагали на поета да се развие. И едното и другото може да бъде верно; но тия верности вадят на бял свят неоспоримата истиина, че поет, който не се стреми да бъде художествен, а още повече, който е недоразвит - не е велик, па въпрос е и дали е добър поет!.. Това нещо г. Страшимиров го разбира много добре, и ето защо той се е помъчил да покаже, че художествените погрешки на неговия любимец-поет не са погрешки, а едва ли не преимущества. Доколко е верен тоя негов възглед виде-щем по-после. По-напред да видим колко право има г. Страшимиров да нарича Ботйова  народен поет.

Ботйов черпи мотиви за своята поезия главно от два извора: хайдушко-бунтовническия и изворът на абстрактната анархическа мисъл. Дали и народът, българския народ, насища своя душевен жад от тия извори? Действително, към хайдутите народа показва известна симпатия и ги възпява в своите песни, доколкото тези хайдути се явяват като закрилници на самия народ, а не само защото са хайдути, т.е. харамии, които го горят с пиростии  и които той проклина в песните си. Такива са и Ботйовите хайдути-бунтовници, които той възпява и към които всеки българин има известна симпатия. Това е и единственият елемент из народните песни, който Ботйов е взел изцяло в своята поезия, развил го е и му е дал висш израз в песента Жив е той, жив е… Сам по душа такъв хайдутин-бунтовник, нему е било най-отръки да направи това, за което други певци на емиграцията само са говорили, било тенденциозно сухо, като Каравелова, било с  фалшив патос, като Вазова, било пък просешки-бравурно, като опашката на емигрантските поети, Стамболов. Друго вътрешно сродство на Ботйовия поетически дух с народния дух, кристализиран в народната поезия, няма на лице.

А онзи бяс на человешката мисъл, който се нарича анархизъм и който има за квас отровата на отчаянието, е чужд не само за нашия, но и за всякой народ, който уважава себе си и комуто временни разочарования не затъмняват самосъзнанието. Може би стихотворения като Борба и Молитва  да са сами по себе си, като поетически произведения, хубави и твърде характерни за душевния строй на своя автор; но поет, който пише такива произведения и хвърля с тях кървава обида на интимните най-искрени чувства на народа си, може да го наричате какъвто щете, но не и народен поет. Той е отстъпник от народа, отстъпник в име на начала към които народното чувство и мисъл стоят в диаметрална противоположност. Характерно е за Ботйовата поезия, че от постоянните си блянове за хайдути-бунтовници, борци за народно добро, той прави прек преход към идеите на анархизма, който, в име на някакво си абстрактно общочовешко щастие, руши онова щастие, което малко или много народите имат. От хайдути-бунтовници до обикновени хайдути-харамии за него има една стъпка. Това, което в поезията му е прокарано като мисъл, в самия му живот е негово ръководно начало. За да видят читателите ни как народите се отнасят към херои с такива ръководни начала, ний ще им напомним песента Богдане, Бог да те убие, - не само текстът, но и мелодията, в която клетвата още по-неотразимо покъртва.

Има черти от народния дух, зачатъкът на които е в преходни обстоятелства и наедно с отмахването на тези обстоятелства се изгубват и те. Такава една черта в духът на нашия народ е симпатията му към хайдутите, която е на изчезване, ако не даже е вече изчезнала. Не тези преходни второстепенни черти дири да възпроизвежда художествено онзи поет, който иска да “поеме в себе си душата на своя народ”,  а онези кардинални черти от постоянен характер, без които народния дух не би представлявал никаква самобитност откъм етническа страна. Такива самобитни черти у нашия народ са, например, любовта му към труда, култа на семейното огнище и онзи наивен пантеизъм, който го кара да одушевява природата и да я прави съучастница на своите скърби и  радости. Последнята черта, тъй явно изтъкната в нашата народна поезия, е направила силно впечатление на оксфордския професор Морфиля, който казва, че не е срещал подобно нещо ни в една от народните поезии, а само у английския “езерист” поет Вордсворта. Тия кардинални черти на нашия народен дух, кристализирани в народната песен, които откриват на художника-поет безкрайни перспективи, не ги е разбрал и схванал нито Ботйов, нито друг някой от досегашните наши поети. Никой от тях не е “поел в себе си душата на своя народ” и никой няма право за името народен поет. Понеже тия поети пишат творенията си на български език, доста чест ще им бъде да ги наричаме само български поети. Колкото и да бъдат добри като поети, те са отстъпници от своя живот, са само самовъзпевачи, интересува ги само тяхната си черга - за това, види се, и другите май-май не се интересуват от тях. Колкото тяхна милост и да са умни, все пак по дарба те стоят по-ниско от самобитните творци на народната песен. Тая истина може и да е неприятна някому, но истината си е истина и няма цел да се крие. На неверующите Томовци ще посочим примери. Прочетете, мои любезни, народните песни Седум юнаци и арапин (№ 143 у Миладинова), Падането на град Сталак (Период. Списание, кн.ХІІ. с. 104 сл.) и пр. и пр., или ми намерете у кой да е наш поет, такъв пролетен жизнерадостен химн на природата и труда и тъй изпян, че нито буквица да не можеш изхвърли от него, когато из многословните песни на нашите поети можеш свободно да изхвърлиш трите четвърти, па даже и целите да ги изхвърлиш, - без да се накърни целостта им.

Що ми е мило и драго,
че се е пролет пукнала !
Се е излезло на трева,
и стока, мари, и мака:
сиви говеда в гората,
врани коневе в полето,
на илядници овчици,
и на стотини козици.
Сичка е стока весела,
сичко е живо и здраво,
сичко на паша тръгнало.
Орач ми оре в полето
полските рамни рудини,
рудини цали цалини.
Два му волове ангеле,
стратурково му ралото,
босилькови му жеглите !
Босилйок млого мерише,
та сичко живо сабуди, -
сичките живи животни
сите по него пойдоа,
сите се Богу молеа :
- Я дай ни, Боже, я дай ни
тая година най добра,
на сички здраве и живот -
орачу добар берекет !

Претърсете песните на нашите поети и намерете такива стихове, каквито са следните, които би сторили чест и на най-велик художник :

Слънце зайде, мрак по поле падна.
Етърви се на двора сбираха -
кой да иде вода да налее,
ред се падна Маргити девойци…

Или -

На друм легнах, майко ле, на друм заспах, -
трън постеля, майко ле, камен зглаве…

Нашите поети, за да изтъкнат такива картини в песните си, ще изхабят по няколко обилнословни куплети, там дето народния певец е употребил само един стих, и пак стихът им ще хроми на всяка стъпка, както хроми и “най-великия наш народен поет”. А за езика не питайте! Слънцето залезе и полето мракът покри, или на друмът легнах и там заспах, постелка ми беше от тръне, а камъкът ми беше за място възглавница… Не вярвате ? Ето ви примери:

Плачи! т а м  б л и з у  край  г р а д  София
стърчи,  а з  в и д е х,  черно бесило,
и твой  е д и н  син, о Българио,
виси на него  с ъ с  с т р а ш н а  с и л а.

Или тоя:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира - него жалеят
з е м я  и  н е б о,  з в е р  и  п р и р о д а,
и певци песни за него пеят…

Страниците на един подлистник са тесни за широки разправии, а то ний бихме привели повече такива художествени перли на Ботйовата поезия. “Там близу край град София, виси с страшна сила един твой син, Българио” - това не само е “безконечно”, но и божествено! Още по божествено е и това, че зверовете жалеят за падналия юнак - не само жалеят, но му ближат и раните! Вероятно, тоя звер ще да е останал от дядо-Адамово време - ще да е беззъб, та само ближе, а не рве. Па и кръвта на юнака, като че по някаква физиологическа случайност, тече чак и на края на песента, и няма ниет да засъхне, при всичко че слънцето пече-ли-пече… Такива несъобразности в никои народни песни не ще намерите, защото, види се, те не са пени от “велики” поети, а прости певци са възпроизвеждали в тях действителността. А кой “народен” поет ще си позволи да пише пародия на народния живот, като Ботйовата песен Странник? Петйофи, например, с когото мнозина обичат да сравняват нашия Ботйов, макар и да е също тъй правоверен революционер, не само че не се подбива с тихото, жизнерадостно битие на своя народ, но знай да го наблюдава, цени и обича, за което и самия народ цени и обича него, - своя истински велик народен поет.

С нашите досегашни два подлистника, написани по повод на книгата на г. Страшимирова, ние имахме пред очи да посочим, а не подробно да изследваме, ония характерни черти в живота и поезията на Ботйова, които до сега са оставяни все настрана от нашите критици; те гледат на него като на галено дете, за което тряба да говорят само галени думи. При сгода, може да покажем на лошите, чисто формални страни на неговата поезия; то ще бъде още едно явно доказателство, колко далеч отиват онези, на които се ревне да наричат Ботйова народен поет. За сега и това е доста.

БЕЛЕЖКИ:

1.  Език и литература, 1966, №2, с. 62, 63.

2.  Н. Георгиев. Жанр, херменевтика и един прочит на “Хаджи Димитър”. // Н. Георгиев. Сто и двадесет литературни години. С., 1992, с. 70. (Курсивът е мой - О.С.)

3.  П. П. Славейков. Събрани съчинения. Т. 8, С. 1959, с. 15.

4.  П. П. Славейков. Събрани съчинения. Т. 5, С. 1959, с. 445.

5.  Ив. и Цв. Унджиеви. Христо Ботев. С. 1975, с. 486. Показателно е как плахото недоумение, че “тънкият ценител на изкуството” , “естетът”  Пенчо Славейков е дал примитивни оценки за Ботевата балада е изречено едва в бележка под линия.

6.  Г. Милев. Пенчо Славейков и Петко Тодоров. // Г. Милев. Избрани произведения. Т. 2, С. 1965, с. 162.

7.  Ив. Сарандев. Пенчо Славейков. Естетически и литературно-критически възгледи. С. 1977 с. 101. (Курсивът е мой - О. Ст.)