Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.12.2017 07:06 - Мъдрост и образование
Автор: orlinstefanov Категория: Изкуство   
Прочетен: 840 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 27.12.2017 07:20

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Д-р Орлин СТЕФАНОВ  

МЪДРОСТ И ОБРАЗОВАНИЕ  

След поредна победа на международно състезание по математика едно момче спомена по телевизията интересен факт от древни времена. За да се постъпи в известна математическа школа е трябвало претендентът да изведе по непознат дотогава начин какво е съотношението между дължините в един правоъгълен триъгълник. Постепенно са се “натрупали” повече от двеста доказателства на Питагоровата теорема.  Този пример показва, че още в далечни времена се е ценяло своеобразието, оригиналността. Най-ясен израз за потребността да стигаме до истината чрез зачитане на другия откриваме в сентенция на Софокловият герой Хемон. Ето с какви думи той се опитва да вразуми баща си Креон в знаменитата трагедия “Антигона”:   Който смята, че единствен той
е с мисъл, със сърце, с език – и никой друг -
излиза кух, разгледан по-внимателно.   Уви, в днешното образование често се сблъскваме с високомерно изключване на всяка възможност да прозвучи нетрадиционна мисъл, неочаквана концепция, ново виждане, което би ни приближило до истината за да направи познанието ни по-валидно. При внимателното разглеждане проличава нещо кухо, тъй като уж широко прокламирания плурализъм се използва единствено като претекст да се обяви някаква екстравагантна и всъщност пакостна идея, която набързо бива натрапена като окончателна и непогрешимо истинна. По този начин се насаждат наглед удобни, но всъщност догматично опростени представи и постулати. Критериите се свеждат до педантично преподадени и механично наизустени, назубрени, натренирани “знания” дори в литературата. Не остава никакъв простор за творчество, макар пробивът в неизвестното да е възможен само чрез съзиданието. Оказва се, че вместо това обикновено ни се предлага някакъв ерзац чрез изсмукано от пръстите и никому ненужно “новаторство”. Същинската задача на преподаването е не само да се научават потребните положителни знания и несъмнени факти, данни и закономерности. Трябва да се разкрива и историческата потребност, която ги е извикала на живот, да се обсъжда степента на тяхната валидност. Важно е да се оспорват и преобръщат неверните представи и така да се преодолява застоят в науката и в познанието. Вече състоялите се интелектуални революции (а и контра-превратите на догматичното мракобесие) също трябва да се виждат в по-широкия контекст на историческите процеси. На боренията между отстояването на общочовешките ценности и тясно-прагматичните домогвания. …Известно е, че в античността са създавани механизми, които се задвижват от топлинна енергия. Докато е пламтял огънят в ритуален жертвеник, са се завъртали осите на портални врати, за да се покаже олтара със статуя на бога. Този термичен “фокус” е трябвало да подгрява религиозния трепет на посетителите. Поминъкът на жреците-внедрители непосредствено е зависел от тези богоугодни чувства. Защото щом надделее религиозният скептицизъм, неизбежно спират и жертвоприношенията. Ще направя уточнението, че дарителят на огъня Прометей е научил хората и на нещо, което обикновено бива премълчавано. Той е подсказал как боговете да бъдат подлъгани, та да изберат за себе си дима от кокалите, тлъстините и от неапетитните части на принесените в жертва животни. Така е можело добрите късове да попадат на трапезата на простосмърните. Може би тъкмо с това човеколюбецът-бог си е заслужил приковаването? Сигурно е само, че за да не пресекват тези, буквално речено, хранителни доставки за жреческото съсловие, въпросните “духовни предводители” са взели нужните мерки  енергията на Прометеевия огън да стопля ентусиазма на поклонниците. Пак в античността е била конструирана сфера, която се е въртяла от парата на кипяща вода, ала кълбото не остава нещо повече от хитроумна играчка и “парната машина на Херон” не намира приложение. Правени са експерименти да бъде използвана силата на парата и по времето на император Юстиниан, но до техническа революция така и не се стига. Според преданието е било преценено, че робите ще останат без работа и подобна “съобразителност” е напълно достоверна. Ясно е, че в нея няма каквато и да било мъдрост, а тъкмо напротив. Но пък е уместно да си отговорим от какви подбуди е продиктуван двойният стандарт? Защо топлинната енергия е добре дошла при надхитряването в храма, но не и за да се облекчи човешкият труд? В наши дни също се прибягва до спекулации с технически средства. Има секти, които омайват редовите си членове чрез холограмни изображения на кабалистични видения и символи, а после “екзалтираните” наставници дочакват в личните си сметки солидни суми и имущество. После с дарителите се случват печални произшествия, самоубийства. Изключително важно е при обучението да се преминава от игра към практическо усвояване на забикалящия ни свят. В своята книга “Празното пространство” прославеният режисьор Питър Брук отстоява колко значим може да е театърът с пример от историята на Мексико. Докато робите премъквали на ръце огромни каменни блокове, техните деца се забавлявали с колички, търкалящи се върху колелца. Изработвали ги същите тези роби, но те не свързвали детската игра, която забавлявала и тях докато са били малки, с тежката си работа. А тя е можело да бъде облекчена, ако се използва механиката на колелото. С други думи, играта е трябвало да се приложи и в реалните условия на живота. ( Вж.: Питер Брук. Пустое пространство. М., 1976, с. 39-40.) Аналогията на режисьора е много сполучлива, но ми се иска да я разшири. Може би самите жреци не са допускали преминаването от игра към действителност. Вероятно е тъкмо онзи, който изобретявал нещо добро, нещо полезно да са го “удостоявали” с “почетното” изпращане при боговете чрез  ритуалния канибализъм. Постигана е двояката полза, че тревожното за властта многознайство се премахва, но пък и се е набавяло твърде дефицитното при една цивилизация без скотовъдство месо. Вярно, че по този начин същата тази цивилизация е погинала. Че когато биват елиминирани тъкмо най-способните, най-красивите и физически добре сложените (щото при тях и кулинарната придобивка е най-съблазнителна), настава израждане. Генният фонд на човешката популация деградира и племето постепенно, но неизбежно отминава в историческото минало. После на нас ни остава само да разкопаваме и реконструираме древни останки... Същинската задача на преподаването е не само да се научават потребните положителни знания и несъмнени факти, данни и закономерности. Трябва да се разкрива и историческата потребност, която ги е извикала на живот, да се обсъжда степента на тяхната валидност. Важно е да се оспорват и преобръщат неверните представи и така да се преодолява застоят в науката и в познанието. Вече състоялите се интелектуални революции (а и контра-превратите на догматичното мракобесие) също трябва да се виждат в по-широкия контекст на историческите процеси. На боренията между отстояването на общочовешките ценности и тясно-прагматичните домогвания. …Известно е, че в античността са създавани механизми, които се задвижват от топлинна енергия. Докато е пламтял огънят в ритуален жертвеник, са се завъртали осите на портални врати, за да се покаже олтара със статуя на бога. Този термичен “фокус” е трябвало да подгрява религиозния трепет на посетителите. Поминъкът на жреците-внедрители непосредствено е зависел от тези богоугодни чувства. Защото щом надделее религиозният скептицизъм, неизбежно спират и жертвоприношенията. Ще направя уточнението, че дарителят на огъня Прометей е научил хората и на нещо, което обикновено бива премълчавано. Той е подсказал как боговете да бъдат подлъгани, та да изберат за себе си дима от кокалите, тлъстините и от неапетитните части на принесените в жертва животни. Така е можело добрите късове да попадат на трапезата на простосмърните. Може би тъкмо с това човеколюбецът-бог си е заслужил приковаването? Сигурно е само, че за да не пресекват тези, буквално речено, хранителни доставки за жреческото съсловие, въпросните “духовни предводители” са взели нужните мерки  енергията на Прометеевия огън да стопля ентусиазма на поклонниците. Пак в античността е била конструирана сфера, която се е въртяла от парата на кипяща вода, ала кълбото не остава нещо повече от хитроумна играчка и “парната машина на Херон” не намира приложение. Правени са експерименти да бъде използвана силата на парата и по времето на император Юстиниан, но до техническа революция така и не се стига. Според преданието е било преценено, че робите ще останат без работа и подобна “съобразителност” е напълно достоверна. Ясно е, че в нея няма каквато и да било мъдрост, а тъкмо напротив. Но пък е уместно да си отговорим от какви подбуди е продиктуван двойният стандарт? Защо топлинната енергия е добре дошла при надхитряването в храма, но не и за да се облекчи човешкият труд? В наши дни също се прибягва до спекулации с технически средства. Има секти, които омайват редовите си членове чрез холограмни изображения на кабалистични видения и символи, а после “екзалтираните” наставници дочакват в личните си сметки солидни суми и имущество. После с дарителите се случват печални произшествия, самоубийства. Изключително важно е при обучението да се преминава от игра към практическо усвояване на забикалящия ни свят. В своята книга “Празното пространство” прославеният режисьор Питър Брук отстоява колко значим може да е театърът с пример от историята на Мексико. Докато робите премъквали на ръце огромни каменни блокове, техните деца се забавлявали с колички, търкалящи се върху колелца. Изработвали ги същите тези роби, но те не свързвали детската игра, която забавлявала и тях докато са били малки, с тежката си работа. А тя е можело да бъде облекчена, ако се използва механиката на колелото. С други думи, играта е трябвало да се приложи и в реалните условия на живота. ( Вж.: Питер Брук. Пустое пространство. М., 1976, с. 39-40.) Аналогията на режисьора е много сполучлива, но ми се иска да я разшири. Може би самите жреци не са допускали преминаването от игра към действителност. Вероятно е тъкмо онзи, който изобретявал нещо добро, нещо полезно да са го “удостоявали” с “почетното” изпращане при боговете чрез  ритуалния канибализъм. Постигана е двояката полза, че тревожното за властта многознайство се премахва, но пък и се е набавяло твърде дефицитното при една цивилизация без скотовъдство месо. Вярно, че по този начин същата тази цивилизация е погинала. Че когато биват елиминирани тъкмо най-способните, най-красивите и физически добре сложените (щото при тях и кулинарната придобивка е най-съблазнителна), настава израждане. Генният фонд на човешката популация деградира и племето постепенно, но неизбежно отминава в историческото минало. После на нас ни остава само да разкопаваме и реконструираме древни останки... В учебник по геометрия ми е попадал фактът, че древните египтяни имали невярна представа за лицето на успоредник. Те го изчислявали с умножаване на две съседни страни, докато се знае, че щом сключваният помежду им ъгъл не е перпендикулярен, то резултатът ще е погрешен. Нужно е да се умножава едната страна със спуснатата към нея височина! Що за заблуда е господствала в този случай и как ли следва да си я обясним?  Изглежда, че и тук може да се говори за користно прилаган двоен стандарт. Не е възможно в египетската цивилизация, която ни е оставила неподражаемите си пирамиди, неимоверните храмови комплекси, сложните напоителни системи да не се е знаело как точно да бъде измерена площта на която и да е фигура. Та при позлатата на безчислените погребални предмети е трябвало да се отпуска потребното количество скъпоценен метал и можем да сме сигурни, че жреците са пресмятали точно квадратурата и на огънати повърхнини. Но тъй като обработваемата земя е оразмерявана след всяко разливане на Нил, то и данъкът, с който трябва да се издължиш на хазната, се е определял според отмерения ти участък. Ще рече, че фалшивото правило гарантира по-големите постъпления за властващия елит при ощетяване на поданиците. Казано по днешному: въпрос на методика… Сигурно е имало и някои по-досетливи земеделци, но биха ли могли те да ревизират официалната формула? Лично за тях най-добрата възможност е била отредените им лехи да се отмерват с правоъгълни фигури и така да бъде откупено тяхното мълчание. Ако пък откривателското им самолюбие ги е правело непримирими към неверното (а и несправедливо) правило, то аз се страхувам, че едва ли ги е чакала завидна участ. Според същата логика и в Съветския съюз е било насърчавано фокусничеството на академик Трофим Лисенко с неговите напомпани върху отделни опитни полета свръхдобиви, но въпреки реалните успехи на Николай Вавилов и учените от неговата школа в селекцията, те биват преследвани с необичайна настойчивост и жестокост. Обяснението за този парадокс може да бъде само едно: богатите и продоволствено независими поданици няма как да останат безропотно покорни. Докато привидно научните фойерверки утопично обещават, че ще настане небивало благоденствие, те се оказват полезна за диктатурата чиста пропаганда без реално замогване на масите. Колкото до банкетните маси на пируващия елит – там никога не се е стигало до недоимък. И тъй, Лисенко е окичван с безчетни награди и отличия, а Вавилов погива в занданите на НКВД. Селекционерите на студоустойчиви сортове картофи закалявали филизите по балконите и по прозоречните первази на собствените си жилища. За своите експерименти тези истински учени са приемали смъртния риск някой завистник да ги издаде за тази “диверсия”. Кавичките са уместни само според здравия смисъл, но тиранията загърбва логиката на прогреса, интересува се единствено от собственото си оцеляване. Съответно откривателството в полза на човешкия род не само остава без каквито и да било шансове за признание и дочаква злостно заговорничене сред посредствените, но умело важничещи “фактори”. Пак с властническите стратегии може да се обясни удивителният на пръв поглед факт, че физикът Пьотър Капица се разминава с репресиите въпреки личната му открита вражда с главния екзекутор на сталинисткия режим Берия. За неговото оцеляване е решаващо обстоятелство, че термоядрените реакции, които са неговата област още от специализацията в Англия при автора на атомния модел Ръдърфорд, не могат да се използват на двора или в печката у дома. Освобождаваната енергия от разпадането на урана е в разпореждане само на държавно равнище, обслужва военната мощ като гарантира сигурността на управляващата върхушка.  Но тогава не трябва да ни учудва огромното техническо изоставане при произвежданите стоки за бита макар оръжейната индустрия, ракетостроенето на Съветския съюз да не отстъпват и дори  да изпреварват военно-промишления комплекс на САЩ. Образователните стандарти са били едни и същи за всички специалисти, но не е била проявена мъдростта да се развиват и двете сфери на производство. Предпочетена е властническата умисъл хората да чакат реда си за дефектно проектираните автомобили с години, а после да се чувстват щастливи щом си набавят било по честен, било по “втория” начин някоя дефицитна част. А когато си напълнят резервоара на половин цена или ако успешно пропътуват някоя и друга спирка без билет, то е предвидено хорицата да се усетят на върха на блаженството… Само ако се отчитат ценностните императиви е възможно взаимното проникване между култура, образование и философия. Когато нещата се обагрят от аксеологията, т.е. от градиране на стойностите, ще можем да предявим взискателност както към феномените и събитията от историята, така и към изкушенията, които ни примамват в днешния свят. Тази проверяемост помага и за по-трайното запаметяване на учебната материя. Просто познанието придобива релефна структура и зависимостите се осмислят. Същинската задача на преподаването е не само да се научават потребните положителни знания и несъмнени факти, данни и закономерности. Трябва да се разкрива и историческата потребност, която ги е извикала на живот, да се обсъжда степента на тяхната валидност. Важно е да се оспорват и преобръщат неверните представи и така да се преодолява застоят в науката и в познанието. Вече състоялите се интелектуални революции (а и контра-превратите на догматичното мракобесие) също трябва да се виждат в по-широкия контекст на историческите процеси. На боренията между отстояването на общочовешките ценности и тясно-прагматичните домогвания. …Известно е, че в античността са създавани механизми, които се задвижват от топлинна енергия. Докато е пламтял огънят в ритуален жертвеник, са се завъртали осите на портални врати, за да се покаже олтара със статуя на бога. Този термичен “фокус” е трябвало да подгрява религиозния трепет на посетителите. Поминъкът на жреците-внедрители непосредствено е зависел от тези богоугодни чувства. Защото щом надделее религиозният скептицизъм, неизбежно спират и жертвоприношенията. Ще направя уточнението, че дарителят на огъня Прометей е научил хората и на нещо, което обикновено бива премълчавано. Той е подсказал как боговете да бъдат подлъгани, та да изберат за себе си дима от кокалите, тлъстините и от неапетитните части на принесените в жертва животни. Така е можело добрите късове да попадат на трапезата на простосмърните. Може би тъкмо с това човеколюбецът-бог си е заслужил приковаването? Сигурно е само, че за да не пресекват тези, буквално речено, хранителни доставки за жреческото съсловие, въпросните “духовни предводители” са взели нужните мерки  енергията на Прометеевия огън да стопля ентусиазма на поклонниците. Пак в античността е била конструирана сфера, която се е въртяла от парата на кипяща вода, ала кълбото не остава нещо повече от хитроумна играчка и “парната машина на Херон” не намира приложение. Правени са експерименти да бъде използвана силата на парата и по времето на император Юстиниан, но до техническа революция така и не се стига. Според преданието е било преценено, че робите ще останат без работа и подобна “съобразителност” е напълно достоверна. Ясно е, че в нея няма каквато и да било мъдрост, а тъкмо напротив. Но пък е уместно да си отговорим от какви подбуди е продиктуван двойният стандарт? Защо топлинната енергия е добре дошла при надхитряването в храма, но не и за да се облекчи човешкият труд? В наши дни също се прибягва до спекулации с технически средства. Има секти, които омайват редовите си членове чрез холограмни изображения на кабалистични видения и символи, а после “екзалтираните” наставници дочакват в личните си сметки солидни суми и имущество. После с дарителите се случват печални произшествия, самоубийства. Изключително важно е при обучението да се преминава от игра към практическо усвояване на забикалящия ни свят. В своята книга “Празното пространство” прославеният режисьор Питър Брук отстоява колко значим може да е театърът с пример от историята на Мексико. Докато робите премъквали на ръце огромни каменни блокове, техните деца се забавлявали с колички, търкалящи се върху колелца. Изработвали ги същите тези роби, но те не свързвали детската игра, която забавлявала и тях докато са били малки, с тежката си работа. А тя е можело да бъде облекчена, ако се използва механиката на колелото. С други думи, играта е трябвало да се приложи и в реалните условия на живота. ( Вж.: Питер Брук. Пустое пространство. М., 1976, с. 39-40.) Аналогията на режисьора е много сполучлива, но ми се иска да я разшири. Може би самите жреци не са допускали преминаването от игра към действителност. Вероятно е тъкмо онзи, който изобретявал нещо добро, нещо полезно да са го “удостоявали” с “почетното” изпращане при боговете чрез  ритуалния канибализъм. Постигана е двояката полза, че тревожното за властта многознайство се премахва, но пък и се е набавяло твърде дефицитното при една цивилизация без скотовъдство месо. Вярно, че по този начин същата тази цивилизация е погинала. Че когато биват елиминирани тъкмо най-способните, най-красивите и физически добре сложените (щото при тях и кулинарната придобивка е най-съблазнителна), настава израждане. Генният фонд на човешката популация деградира и племето постепенно, но неизбежно отминава в историческото минало. После на нас ни остава само да разкопаваме и реконструираме древни останки... В учебник по геометрия ми е попадал фактът, че древните египтяни имали невярна представа за лицето на успоредник. Те го изчислявали с умножаване на две съседни страни, докато се знае, че щом сключваният помежду им ъгъл не е перпендикулярен, то резултатът ще е погрешен. Нужно е да се умножава едната страна със спуснатата към нея височина! Що за заблуда е господствала в този случай и как ли следва да си я обясним?  Изглежда, че и тук може да се говори за користно прилаган двоен стандарт. Не е възможно в египетската цивилизация, която ни е оставила неподражаемите си пирамиди, неимоверните храмови комплекси, сложните напоителни системи да не се е знаело как точно да бъде измерена площта на която и да е фигура. Та при позлатата на безчислените погребални предмети е трябвало да се отпуска потребното количество скъпоценен метал и можем да сме сигурни, че жреците са пресмятали точно квадратурата и на огънати повърхнини. Но тъй като обработваемата земя е оразмерявана след всяко разливане на Нил, то и данъкът, с който трябва да се издължиш на хазната, се е определял според отмерения ти участък. Ще рече, че фалшивото правило гарантира по-големите постъпления за властващия елит при ощетяване на поданиците. Казано по днешному: въпрос на методика… Сигурно е имало и някои по-досетливи земеделци, но биха ли могли те да ревизират официалната формула? Лично за тях най-добрата възможност е била отредените им лехи да се отмерват с правоъгълни фигури и така да бъде откупено тяхното мълчание. Ако пък откривателското им самолюбие ги е правело непримирими към неверното (а и несправедливо) правило, то аз се страхувам, че едва ли ги е чакала завидна участ. Според същата логика и в Съветския съюз е било насърчавано фокусничеството на академик Трофим Лисенко с неговите напомпани върху отделни опитни полета свръхдобиви, но въпреки реалните успехи на Николай Вавилов и учените от неговата школа в селекцията, те биват преследвани с необичайна настойчивост и жестокост. Обяснението за този парадокс може да бъде само едно: богатите и продоволствено независими поданици няма как да останат безропотно покорни. Докато привидно научните фойерверки утопично обещават, че ще настане небивало благоденствие, те се оказват полезна за диктатурата чиста пропаганда без реално замогване на масите. Колкото до банкетните маси на пируващия елит – там никога не се е стигало до недоимък. И тъй, Лисенко е окичван с безчетни награди и отличия, а Вавилов погива в занданите на НКВД. Селекционерите на студоустойчиви сортове картофи закалявали филизите по балконите и по прозоречните первази на собствените си жилища. За своите експерименти тези истински учени са приемали смъртния риск някой завистник да ги издаде за тази “диверсия”. Кавичките са уместни само според здравия смисъл, но тиранията загърбва логиката на прогреса, интересува се единствено от собственото си оцеляване. Съответно откривателството в полза на човешкия род не само остава без каквито и да било шансове за признание и дочаква злостно заговорничене сред посредствените, но умело важничещи “фактори”. Пак с властническите стратегии може да се обясни удивителният на пръв поглед факт, че физикът Пьотър Капица се разминава с репресиите въпреки личната му открита вражда с главния екзекутор на сталинисткия режим Берия. За неговото оцеляване е решаващо обстоятелство, че термоядрените реакции, които са неговата област още от специализацията в Англия при автора на атомния модел Ръдърфорд, не могат да се използват на двора или в печката у дома. Освобождаваната енергия от разпадането на урана е в разпореждане само на държавно равнище, обслужва военната мощ като гарантира сигурността на управляващата върхушка.  Но тогава не трябва да ни учудва огромното техническо изоставане при произвежданите стоки за бита макар оръжейната индустрия, ракетостроенето на Съветския съюз да не отстъпват и дори  да изпреварват военно-промишления комплекс на САЩ. Образователните стандарти са били едни и същи за всички специалисти, но не е била проявена мъдростта да се развиват и двете сфери на производство. Предпочетена е властническата умисъл хората да чакат реда си за дефектно проектираните автомобили с години, а после да се чувстват щастливи щом си набавят било по честен, било по “втория” начин някоя дефицитна част. А когато си напълнят резервоара на половин цена или ако успешно пропътуват някоя и друга спирка без билет, то е предвидено хорицата да се усетят на върха на блаженството… Само ако се отчитат ценностните императиви е възможно взаимното проникване между култура, образование и философия. Когато нещата се обагрят от аксеологията, т.е. от градиране на стойностите, ще можем да предявим взискателност както към феномените и събитията от историята, така и към изкушенията, които ни примамват в днешния свят. Тази проверяемост помага и за по-трайното запаметяване на учебната материя. Просто познанието придобива релефна структура и зависимостите се осмислят.  Отново в “Празното пространство” Брук напомня: “… Същността никога не е свойствена само на миналото. Тя може да бъде сверена с нашия днешен опит.” (Пак там.) Това ще рече, че външните жестове и прояви по неизбежност се променят, но съществуват и трайни, непреходни зависимости. Тъкмо тяхното откриване е израз на мъдро отношение към всичко, което сме наследили, което вършим или предстои да се случи. Но дали винаги насищаме всяко познание с такава всепроникваща отговорност? Или по-често оставяме в механично съседство явления и оценки, които са непримирими като тенденция. Поради такава неразчлененост придворното подвизаване на Аристотел се приема “за сведение”, но не се отчита когато се тълкуват на неговите естетически предписания. А критично отношение към този мислител могат да предизвикат откровените му препоръки пред доверени ученици в “Риториката”, че било добре да се прибягва до кратки форми на силогизмите. Служейки си с такива ентимеми, по-лесно можело да се създава видимост за истина, а пък подмяната да си остава незабелязана. По отношение на културата и изкуството е особено важно те да не бъдат чисто орнаментални, да не са откъснати от живота като търкалящите се играчки в някогашно Мексико. Макар и условна, играта следва да развива нашето въображение, но не за да съчиняваме с капризите на нашата фантазия несъществуващи странности и измислици. Въображението ни е потребно, за да си представяме какво и как се случва в действителност. Това уточнение е на забележителния писател и мислител Томас Ман и то трябва постоянно да се напомня, тъй като масовата култура, която е всъщност “некултура”, спекулира тъкмо с любопитство към невероятното, предлага намислени сюжети и фиктивни реалности, които по сьщество представляват отдушник за действителните проблеми в живота. Доста е глупаво да пропиляваме възможността за тяхното решаване, докато посвещаваме време и усилия, мисловни и емоционални ресурси за имитации. Неразумно е да предпочитаме мнимия комфорт на камилската птица, която при опасност гледа да си зарови главата в пясъка.  Но когато по такъв начин се пренебрегват реалностите, се е стигнало и до парадокса, че един от най-забавните романи в световната литература навява смъртна скука на учениците. Имам пред вид как “Дон Кихот” на Сервантес остава неразбран и гимназистите се отегчават, учителите не успяват да им втълпят високите идеали, които ръководели главния герой. Бедата иде от онази приповдигнатост, с която описват умопобъркания идалго. Замисълът на автора е бил да ни отвори очите за коварството на тогавашната масова некултура, а това прави романа значим и увлекателен и за нашето време, за собственото ни въображение. Редно е да проумеем, колко неуместно е да се вярва в зли магьосници и демони, да разберем колко налудничаво е упованието на дон Кихот във вълшебната сила на добри великани и феи. Тогава ние с лекота бихме се освободили от хипнотичното привличане на днешните “рицарски” чудесии и “пасторални” умиления в многочислените сериали, от изобилните специални ефекти и кинофокусничества. Освен бляскавата комедийност, с която Сервантес описва “подвизите” и сантименталните въздишки на героя си, илюзиите на ужким толкова трезвия му сподвижник Санчо към такива внушения, ни води и финалната сцена, когато рицарят е на смъртен одър и си е върнал трезвото съзнание. Чрез завещанието на вече опомнилия се герой Сервантес е категоричен за смисъла на цялата си творба. Тук тръшканията на оръженосеца, който не желае да се раздели с приповдигнатата екзалтираност също са недвусмислени. Но ето че в  своята интерпретация сънародникът на великия романист - философът Мигел де Унамуно - иска да отмени внушението на автора и всъщност остава на позицията на Санчо. Той препоръчва испанците да не бъдели “сервантисти”, а да са “донкихотисти”. Трябвало да се отдели геният на Сервантес от самия автор на романа, уж понеже сам не разбирал какво е съчинил. Ето с какви думи на снизхождение е оспорен знаменитият класик: “Бедният Сервантес не е успявал никога да прозре силната вяра на идалгото от Ла Манча, вяра, която го е карала да отправя възвишени слова към козарите с твърдото убеждение, че макар и те да не ги разбират в буквалния смисъл на думата, в тях непременно откликва тяхната музика. Подобно неразбиране, както в този конкретен случай, можем често да срещнем у Сервантес”. (М. де Унамуно. Есеистика. С., 1983, с. 355.) Ясно е, че с приравняването на смисъла към “музика” се цели да не проумеем колко неуместни са възвишените слова в подобни ситуации. Както Еразъм Ротердамски отбелязва, че няма нищо по-глупаво от мъдростта, която не е на място, така и налудничавата вяра не може да бъде спасителна. Уви, учебникарските тълкувания представят патетиката на дон Кихот за чиста монета и след като по този начин е подменена същността, отпада и възможността тя да бъде сверявана с нашето съвремие. А технологическите възможности за извършване на псевдоподвизи с пакостни последици са далеч-далеч по-големи. Вместо с хилавия Росинант днешните побъркани от фалшивите киногеройства донкихотовци препускат по пътищата с мощни автомобили, имат на разположение не ръждясал меч, а скорострелни оръжия. И щом ние не успяваме да свържем главния герой на романа с реалностите, които ни заобикалят, значи подхождаме орнаментално и украсителски, а не същностно и отговорно. Или с други думи, отново и отново се натъкваме на ярък пример как образованието е загърбило мъдростта и обслужва мъдруването чрез изкуствени и даже опасни схеми.…  



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: orlinstefanov
Категория: Изкуство
Прочетен: 723373
Постинги: 163
Коментари: 184
Гласове: 731
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031