Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.04 04:21 - УРОКЪТ НА ЕДВАРД РАДЗИНСКИ
Автор: orlinstefanov Категория: Изкуство   
Прочетен: 134 Коментари: 0 Гласове:
2



 

Едвард Радзински за „Сто и четири страници за любовта”

 

„Сто и четири страници за любовта” бе по онова време Главната ми пиеса. Представените в нея събития бяха по действителен случай. А я предложих на намиращия се близо до жилището ми Театър „Ленински комсомол”.

За онези времена пиесата започваше по недопустим начин. Един младеж среща в кафене момиче, което още същата вечер води у дома си. След което настава тяхната нощ… При тогавашното изкуство това бе не според правилата. На пиесата й предстоеше благополучно да попадне в бездънния „репертоарен портфейл” на „Ленком”, обаче…

Обаче по това време в театъра бе назначен нов режисьор. И това бе вече прочулият се Анатолий Ефрос. Той бе прочел моята пиеса „Сто и четири страници за любовта”.

Ефрос бе странен човек за онези години: щом дадена пиеса му допаднe, той веднага започваше да я репетира, без да изчаква разрешение от инстанциите.

Тъй че, в „Ленком” репетициите започнаха. Не след дълго всичко заприлича на някаква приказка: в Ленинград също прочели пиесата. И най-прославеният театър в страната, Болшой драматичен театър, я включва в репертоара си…

Извикаха ме в БДТ. При огромното свое старание, пристигнах в Ленинград (просто долетях) два дни преди началото на репетициите. Вечерта представяха „Варвари” на Горки. Татяна Доронина играеше Монахова. Неправдоподобно красива бе нейната Монахова – в огненочервена перука тя стоеше разперила  ръце пред стената като някаква езическа Венера – разпъваната от посредствения бит Варвара…

На следващия ден – „От ума си тегли”. С мото на завесата: „Защо, по дяволите, е трябвало да се родя с душа и с талант в Русия”. Според мен, хората в зрителната зала научаваха изумени, че това не са думи на някой русофоб, а го е изрекъл самият Александър Сергеевич Пушкин.

В ролята на Чацки играеше Сергей Юрски. Напомняше на човек от научноизследователски институт. Чацки – академик Ландау. Но ролята на Молчалин бе поверена на… Общоприето е Молчалин да представлява някакво нищожество, жалко човече, което София обича по странна прищявка. Но според мен Товстоногов пръв бе проумял смисъла на великата пиеса. И възложи на Кирил Лавров да изиграе умния Молчалин. „Умния” Молчалин, който е овладял опасната способност мигновено да се ориентира за промените във времето.

Чацки се бори със своето време. Молчалин е винаги в крак с него. Днес той ще превива гръб, защото трябва да си лакей, такова е времето. Но ако потрябва утре да си смел, незабавно ще се преправи на Суперчацки. Започне ли перестройката, всички Молчалиновци ще са като копия на… Чацки!..

И бе разтърсваща Доронина в ролята на София…

 

Но ето че настана моят ден. След двете велики представления най-сетне се оказах на репетиция на своята пиеса. Ангажирани бяха знаменити актьори на БДТ: Татяна Доронина, Олег Борисов, Олег Басилашвили, Владимир Рецептер, Зинаида Шарко, Николай Волков – какъв състав само за един начинаещ драматург!

Всички сънливо се разхождаха по сцената, а помежду им подтичваше млад режисьор, който им обясняваше, че се играе нова пиеса на нов драматург. Но те вяло изричаха текста – личеше си, че не им се играе в пиесата на нов драматург, а предпочитат стария драматург Грибоедов и достатъчно отдавнашния Горки.

Беше им скучно. От време на време се забавляваха с декорите. Над главите им висеше някакъв зловещ ъгъл. Най-неочаквано въпросният ъгъл почваше да се движи, будейки смях у актьорите, както и викането на негодуващия режисьор. Силно ми се прииска да се махна от Ленинград. Щеше ми се да се върна при Ефрос, при когото така добре („гениално!”) вървяха репетициите. Но аз бях човек на здравия разсъдък. И продължавах с тези изтезания.

Всичко стана малко преди да си тръгна. Както си страдах, наблюдавайки хода на репетицията, внезапно зад гърба си долових… дишане. Някой дишаше нетърпимо звучно, като че ли искаше да всмуче целия въздух. Когато се обърнах, видях… само един нос! Това бе някакъв невероятен, просто гоголевски нос! Но щом погледнах отново към сцената, не можах да позная никого. На сцената видях съвсем други актьори. Пламтящи очи, одухотворени лица… Сякаш някакви войници, дочули бойната тръба!

Това бе Той – човекът, за когото в Ленинград казваха: „Бога – това е Гога”. И никой не би попитал кой е този Гога (освен някой умопобъркан). За театралите Гога бе само един – Георги Александрович Товстоногов – великият режисьор.

Секунда след това Гога вече бе на сцената. Той прошепваше нещо на актьорите, правеше някакви заклинания, показваше – той свещенодействаше…

И отново всички станаха велики, текстът придоби смисъл. А страшният изскърцващ ъгъл затихна мигновено, движенията му станаха безшумни и плавни. Нещо повече, не минаха и няколко мига и разбрах, че това бе крило на самолет…

Веднъж по време на репетиция Ефрос каза: нашата единствена задача е да възвисим пиесата.

Да се възвиси – ще рече, да се превърне тя в притча. Зад онова, което е временно, да видим вечното.

Пред мен Товстоногов постигаше това вълшебство.

Зад обикновените думи на сцената зазвуча някаква странна мелодия. И си спомних… Бяха стиховете на Оскар Уайлд:

Вечно убиваме тези, които обичаме.

С целувка убива страхливецът, дръзкият – с нож.

 

И ъгълът, който безшумно се движеше над действащите лица стана крило на самолета, от който загива героинята. Вечната гилотина, Смъртта, която все се стаява близо до Любовта. И бе разбираемо онуй, което е неизбежно…

 

В Москва се върнах неимоверно щастлив.

През нощта иззвъня телефонът. И добре познат ми очарователен глас попита с умиление:

– Е какво, щастлив си?

– Щастлив съм – отговорих в елегична гама.

В този момент прозвучаха метални нотки (това чудесно създание работеше в Министерството на културата).

– В такъв случай се подготви: пиесата ти е свалена.

– Ама как така?

Напълно се обърках.

– В други ден в десет сутринта – каза тя – има разширена колегия на Министерството. Началството привиква московския театър „Ленински комсомол”. Подготвен е проект на постановление за репертоарната му политика. Пиесата „Сто и четири страници за любовта” е начело в списъка на вредните пиеси. Ами че това е много безнравствена пиеса, което, впрочем, и ти самият съзнаваш отлично. В нея едно момиче преспива с младеж само няколко часа след като са се запознали. А Екатерина Алексеевна Фурцева, нашият министър… Тя е изкарала бурна младост… и дори си е прерязвала вените заради нещастна любов. Та затуй, драги приятелю, вече Екатерина Алексеевна е много нравствена и хич не обича такива неща.

Тъпо попитах:

– И какво да се прави?

– Да се мре – ми каза тя и затвори телефона.

 От рано сутринта почнах да звъня на Ефрос. Но телефонът му мълчеше през целия ден. Не можах да се свържа и с директора на театъра – доста съмнително все го нямаше в кабинета му… Обадих се в Ленинград. До вчера гласът на знаменитата завеждаща литературния отдел преливаше от нежност и бе зареден с ентусиазъм, ала днес…

Накратко казано, измънкаха ми някак гузно:

– Тук един актьор нещо се разболя… репетициите временно се прекратяват.

И разговорът набързо приключи.

Сега бях неприятен за всички.

 

Не мигнах цяла нощ. И – взех решение. Половин час по-рано вече бях пред Министерството и чаках. Най-сетне се зададе директорът на „Ленком”. Погледна ме… Както ако видят труп, надигнал се от гроба (нали всичко е приключило, а незнайно защо, покойникът стърчи сред живите).

Все пак, той ме попита:

– Вие пък защо дойдохте?

Досетих се някак да отвърна:

– Ами, мен ме поканиха.

– Така ли? – рече учудено. – Да вървим, щом казваш.

Той бе свой човек в Министерството. И както оживено си говорех с него, минах край пазача в тази светая светих. Не се наложи да показвам нито пропуск, нито покана – бяха идиличните времена отпреди тероризма.

Залата бе пълна. Всички със вперен поглед във вратата. Най-сетне тя се разтвори. Влезе (по-скоро – влетя) самата тя. Сигурно по този начин изтичва от бърлогата си мечка след зимен сън.

Екатерина Велика погледна директора и рече:

– Вие станете!

Той стана.

– Защо из града са разлепени тези афиши – „Сто и четири способи за любовта”?

Директорът си разбираше от работата. Той запази мълчание, а погледът му преливаше  от разкаяние.

– Мълчите – трагично констатира тя… – А знаете ли колко са абортите сред непълнолетните?

Директорът не знаеше. Но се разкайваше с още по-голяма сила.

– А на мен ми е известно. Известен ми е броят на абортите сред непълнолетните – подхвана тя с някакъв плачещ глас. – И в същото това време Театър „Ленински комсомол”… „Ленински комсомол”! повтори тя с драматично натъртване – поставя пиеса за някаква си въртиопашка, която непрекъснато се пъха в чуждите чаршафи…

Настана тишина. В това затишие, като не можах да издържа на напрежението, неочаквано за самия мен… станах. И казах:

– Екатерина Алексеевна, там няма нищо подобно. За съжаление, вие нарекохте пиесата неправилно. Заглавието е „Сто и четири страници за любовта”.

По-късно неведнъж съм си мислил за тишината. Има тишина в гората, тишина в планината… но повярвайте, тишина като онази не съществува. Това бе някаква свръхтишина, някакво вцепенение, финалът на „Ревизор”, вцепененост от страх…

Тя попита:

– Вие пък откъде се взехте?

Аз отговорих:

– Аз съм авторът на пиесата.

Тогава изглеждах като шестнайсетгодишен, примерно. Освен това си бях оставил (за солидност) някакви рехави мустачки, поради което видът ми бе отвратителен.

– Вие член ли сте на партията? – страшно попита тя.

Отговорих:

– Аз съм комсомолец.

В залата прозвуча лек смях. Никой не бе виждал в тази зала автори комсомолци.

Тук тя някак се разколеба. Усетих го.

Тя каза:

– Седнете. Ще ви дадем думата.

И даде думата… на заместника си.

Заместник-министърът не бе особено оригинален. Той каза, че сега, когато сред непълнолетните има толкова много аборти, в Театър „Ленински комсомол”(!) се появява пиеса, в която „някаква въртиопашка постоянно се пъха в чуждите чаршафи”…

В този момент, като направи пауза той сгреши. Тутакси станах и рекох:

– Там няма нищо подобно. Вие просто не сте прочели пиесата.

Екатерина Алексеевна (страшно):

– Седнете! Моментално!

Аз седнах.

След това се изказа главният редактор на вестник „Советская культура”. Той също не блестеше с оригиналност. Обяви, че сега, когато броят на абортите сред непълнолетните е толкова голям, в това трудно за младежта време, театърът „Ленински комсомол” (!) поставя пиеса за „въртиопашка”…

Станах и казах:                            

– Нищо подобно няма в пиесата. Вие също не сте я прочели.

Тя:

– Разбрах. Вие сте решили да ни провалите заседанието. Хайде, изкажете се.

Редно беше да умирам от страх… но ми идеше да умра от ярост! Залата ме гледаше с огромно любопитство. Предстоеше нещо като корида, в която човек застава срещу бика, но без шпага. Просто тръгва и това е.

Но си казах – никаква ярост! Ти трябва също като героинята си да ги обичаш. Та те всички са толкова нещастни…

И започнах да разказвам. Разказах истината, тъй като не бях написал пиеса за „въртиопашката”. Пиесата ми бе за любовта. За това как хората се сблъскват с любовта внезапно, сякаш ги връхлита влак. Защото любовта е бреме – толкова щастливо и … така нещастно… И тогава винаги се пробужда нещо извисено, в противен случай – не е любов. То ще е страст, сексуален порив или нещо подобно. Именно, че е подобно, докато самата любов е неповторима…

След това в министерското кресло ще се изредят не един и не двама разплути мъже с разплути очи. Такива човек не може да разубеди за каквото и да било. А ето – тя е жена. Прекрасна жена. И това бе най-важното.

Струва ми се, че с това се обяснява и нейната гибел.

Буквално след три минути тя се обърна към мен и аз разбрах – тя ме слуша. И не просто ме слуша. Още на четвъртата минута тя ми подаде чаша вода.

– Не се вълнувайте – рече нежно тя.

А аз виждах ръцете й с белези от бръснача…

Когато спрях да говоря, тя дълго мълча. След това каза:

– Колко трябва да ни е срам сега…

Помислих си, че ще продължи: „че не сме чели пиесата”.

Тя направи пауза и каза:

– … че ние вече не можем да обичаме.

И бе неумолима. Отново даде думата на своя заместник.

Заместник-министърът каза, че умението да обичаш е нещо много важно, особено сега, когато има толкова много аборти сред непълнолетните. Тъй като любовта облагородява хората.

След туй думата бе дадена на главния редактор на „Советская культура”. Той също подчерта, че умението да обичаш доста облагородява и затова броят на абортите сред непълнолетните след тази постановка на театър „Ленински комсомол”, безспорно, ще намалее….

Вървяхме по улицата с директора на театъра, засиял от щастие. Той каза:

– Очаквам, че тази пиеса ще се репетира в сто театъра.

Обаче не позна – те бяха сто и двайсет.

 

По пиесата бе поставена опера, след това се засне филмът „Още веднъж за любовта”. Моята стюардеса прелетя отвъд границата.

В чужбина не ме пускаха, но се радвах на снимки от спектаклите: Тя е в Полша, Тя е в ГФР, Тя е в Унгария, Тя е в България, Чехословакия, Румъния…

И се появи статията във „Вечерна Москва” на един от най-нашумелите критици по онова време – Инна Вишневская: „Веднъж Ермолова, Мартин Идън и драматургът Едвард Радзински се събудили известни…”

Оттогава повече от три десетилетия съм „известен”. Тази моя титла така и си остана единствена.

 

Бележка на преводача:

 

Преведох този фрагмент от книгата на драматурга и историка Едвард Радзински „Начало театрального романа”. Москва, 2004

Основният обем в нея съдържа негови пиеси от началото на творческия му път, за който той разказва в обширното си встъпление. Много образно е описана административната парализа, при която ослушването получава сякаш гарантирана преднина, когато се допуска единствено озъртането каква ще е повелята на началството. На пръв поглед загърбването на таланта е предопределено, новаторството – обречено. Но човек трябва да се бори за призванието си, да поема рискове, щом е стигнал до свои прозрения и до истини, които помагат да станем по-отзивчиви и мъдри, които могат да ни извисят.

Чудесно са представени профилите на знаменитите личности в тази застойна епоха: Ефрос, Товстоногов, неподражаемата Фурцева, плеядата блестящи артисти на БДТ…

Орлин Стефанов




Гласувай:
2
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: orlinstefanov
Категория: Изкуство
Прочетен: 468535
Постинги: 132
Коментари: 260
Гласове: 343
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930