Английският посланик в Русия се прекланя пред

РУСКИЯ ШЕКСПИР!

 

 

 

 

 

Представям на българските читатели и на приятелите си, спечелени от моя блог, есето на английския дипломат Антъни Брентън за Шекспир и руската култура. Използвам превода от английски на И. Шайтанов и предхождащата го бележка във «Вопросы литературы» 2007, №4 , а попаднах на този изключителен текст, понеже е поместен в Информационно-изследователската база данни «Русский Шекспир» http://rus-shake.ru/criticism/Brenton/Shakespeare-Russian/

Беше ми любопитно да сравня в какво съседство е поместена в същия сайт ( http://rus-shake.ru/criticism/Stefanov/motives/ )

статията ми “Мотиви на съвестта и властта при Пушкин, Софокъл и Шекспир”. За нейното появяване там нямам каквото и да било мое участие, а е приведена след публикуването й от Торонтския университет ( http://www.utoronto.ca/tsq/20/stefanov20.shtml ).

Е, мога да ви рапортувам, че освен руските изследователи сред авторите на статии, есета и очерци за Шекспир сме само: вашият покорен слуга О.Ст., Йожен Йонеско, сър Брентън и непреведеният Belknap R. (вж: http://rus-shake.ru/criticism/articles/ ). Освен огромното удоволствие, което се получава от ерудицията, словесната пластика, пиететът към художествените ценности, които украсяват текста на "любителя", тази съпоставка, защитава честта на българското театрознание и се надявам да зарадва искрените ценители на изкуството.

Също както човек посърва от посочения в дисертацията на българистката от Московския университет Мария Раевская неприятен случай. В гастрол на знаменитата Таганка у нас  Хамлет се играе от Висоцки, който рецитира стихотворение на Пастернак, но в рецензията за в-к "Отечествен фронт" от нашенския водещ театровед Снежина Панова, за автор на стиховете е обявен прославеният бард. Госпожата бе професор и ръководител на катедрата по театрознание, а нейните сподвижници от НАТФИЗ я предлагаха за действителен или поне за дописен член на БАН. Тогава какво звание би трябвало да се присъди на истинския изследовател на Шекспир, на театъра и на руската литература, макар той да е “само” посланик на Великобритания в Русия?

Иска ми се да насоча вниманието ви към забележителната свобода, с която Антъни Брентън сравнява стилове и епохи, художествени образи с реални лица и исторически събития. Уви, у нас се наблюдава схоластично отхвърляне на подобна широта, скандално се настоява да се подминават вечните човешки ценности и отговорности на личността. Според специалистката по методика на преподаване на литературата от СУ “Климент Охридски” проф. М. Герджикова, при изучаване на отдалечени литератури било опасно: “…Да се разчита само на непосредственото съпреживяване и да се търсят онези общочовешки страни на творбите, чието възприемане на пръв поглед не изисква никаква специална подготовка”. (Вж.: Герджикова, М. Изучаване на старогръцка литература в училище., С. 1994, с. 49.)

Като ценител на изкуството професионалният дипломат и политик свидетелства за непресекващите домогвания и клопки на властта, но и за вечните корективи на творчеството. Противопоставяне, което ми е особено близко, тъй като е съзвучно с моята концепцията за изкуството и идеокрацията. През призмата на това противопоставяне могат да намерят обяснение (без оправдание, а със заклеймяване) доста тягостни явления в нашата “хуманитаристика”. Тя често се поставя в услуга на властващата посредственост, нагърбва се да омаловажава великото ни литературно наследство с фалшиви тълкувания и принизяваща авторите “психография”. Целенасочено се обричат на забрава достойните, а се лансират съмнителни съчинители. Из факултети и катедри, научни секции и чиновнически канцеларии се стъкмяват учебни програми, които целят да бъдат подценени Ботев и Вазов, отместени Гео Милев, Смирненски и Вапцаров, да се омаловажат посланията на Алеко Константинов и Йовков.

Цитираното от Брентън мнение на Солженицин показва почвата, от която покълва тази злост. Онези които поръчват “образователната музика” се страхуват от алтернативното правителство на големите ни писатели. Далеч по-мила им е “духовната” чалга, с която се заглушава гласа на съвестта, риалити-форматите, които превръщат човека в посмешище,  лишават го от непреходните ценности, като поругават нашето достойнство и себеуважение.

Затова духовната щедрост на сър Брентън с жеста му да “дари” Шекспировите прозрения и на Русия е толкова по-затрогваща.

И да не пропусна още една преценка на англичанина – за неподражаемата сила и пластичност на руския език. Вместо да се гордеем и възползваме от това, че той е лесен за усвояване от българите, управниците ни решиха да го изключат от учебните програми. Нещо на което не се се решавали  дори по времето на Втората световна война, когато главният ни съюзник Германия воюва на Източния фронт със съветската армия и руските генерали и офицери…

 

Време е да спрем с нашенските аналогии и алюзии, драги приятели. Всеки може да си направи и свои изводи, а сега вярвам, че ще изпитате удоволствие от размислите на посланика на Англия, които са представени и от списание “Вопросы литературы”.

 

Орлин Стефанов, театровед, доктор по филология

e-mail: orlin_stefanov@abv.bg

 

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

А. Брентън. Шекспир - руснакът

 

В Русия Шекспир има особен статут. Когато в годините на перестройката сериозната литература претърпя поражение от всевъзможните нископробни “четива”, по масичките в метрото се задържаха твърде малко от познатите ни имена: Пушкин, Булгаков, Набоков… И заедно с тях под гланцови обложки се криеха някакви архаични преводи от деветнадесети век (за да се пести от авторски права) на Шекспир. При нас наистина може да се говори за свой, руски Шекспир. Собствен, пуснал здравите си корени, приел руски облик. Тъй че руският Шекспир не е материя, която може да е предмет само на академично изучаване, а е и културна, почти битова реалност. Но да бъде наречен Шекспир руснак? Дали това не е поредна хипотеза за истинския автор, когото познаваме под името Шекспир, или е парадокс, предприет от посланика на Великобритания в Русия, познавача и  (макар да казва, че е само любител) изследователя на Шекспир сър Антъни Брентън. Русия за Шекспир и Шекспир за Русия – това е двустранният сюжет на неговото есе.

 

 

 

Антъни Брентън

 

ШЕКСПИР – РУСНАКЪТ

 

 

Покрай характера на своята професия аз не съм склонен към провокации. Някъде бе казано, че истинският дипломат два пъти премисля и чак тогава не казва нищо. Следователно, моето заглавие “Шекспир – руснакът” може да се стори провокиращо, а най-вече да поставя въпроса, доколко имам нужната подготовка, за да се изказвам по такъв повод. Наистина, какво може да предложи като размишление за Шекспир британският посланик, щом преките му задължения са да съгласува пропагандирането на всичко, що е британско с разбиране за тънкостите на националната и на международната политика.

Макар и не изцяло, но все пак… Разбира се, Шекспир не се нуждае от това да го пропагандират, най-малкото според представите на всеки образован англичанин. Та той е най-великият драматург в света, щом във Франция го играят по-често, отколкото Расин, а в Германия - от Шилер. Създал е много герои, които са познати навсякъде по света: Ромео и Жулиета, Фалстаф, Шейлок, Крал Лир, Хамлет. Творец на всеизвестни фрази като: “Чума за двата ваши рода”, “Думи, думи, думи”, “Да бъдеш или да не бъдеш”. Да се пропагандира Шекспир е нещо също толкова абсурдно, както да се прави реклама на слънчевите лъчи.

Но ако пропагандисткият дял на моята професия няма как да ми помогне в дадения случай, какво може да се каже за политиката? През трийсетте години на моята кариера като дипломат заниманията ми включваха проследяване на политическите събития, съветването на политици, стремеж да се влияе на политическите решения. И като се опирам на опита си, ще кажа, че не ми е известен драматург, който да притежава по-ясна и по-проницателна представа за политиката от Шекспир. Никой не може да му съперничи в познанието за това как се борят за властта, как я завоюват и как се възползват от нея. Ясно е, че обстоятелствата са се променили. Той е писал за монархии, докато ние имаме работа предимно с демокрации. За това, че губиш властта някога е трябвало да се разплащаш на дръвника, докато сега се съчиняват мемоари в имение край Оксфорд или пък в дача недалеч от Москва. Но жаждата за власт, предприеманите усилия, за да бъде тя получена и съхранена – това са вечни категории. Избирането на краля по сценарий в “Ричард ІІІ”, краткият миг, достатъчен, за да възникне онази дълбока пропаст, в която се сгромолясва високопоставеният чиновник в “Мяра за мяра”, показният процес срещу детронирания управник в “Ричард ІІ”, манипулирането на общественото мнение в “Юлий Цезар” – тези епизоди имат своето мрачно съответствие в сферата на съвременната политика, а особено тук, в Русия.

Но защо подхванах разговора си за Шекспир като за руснак? Да не би да съм от компанията на онези леко умопобъркани заговорничещи учени, според които авторът на всички тези пиеси няма как да е момчето от селското училище в Страдфорд на Ейвън, предлагащи да настаним на неговото място някой по-благороден кандидат: Кристофър Марлоу или Франсис Бейкън, граф Оксфорд или граф Рътлънд? Измежду руснаците не кой да е, а Владимир Набоков е написал свое юношеско стихотворение, пропито от същите съмнения.

Да не би пък да издигам някой руски кандидат, когото да смятаме, че е Шекспир? Примерно някой свещеник или комедиант, който е избягал от Москва на Иван Грозни и заедно със свитата на някакво пратеничество е пристигнал в Англия. Поразен от странностите на островния начин на живот, той вижда всичко в необикновено ясна и точна – в шекспировска! – светлина. Увлечен по някаква красавица той остава в Лондон, за да може с образната си руска реч да обогати все още доста провинциалния английски език и английската сцена. В резултат на подобна културна сплав се получава такова англо-руско взаимодействие, което бих могъл единствено и само да препоръчам като блестящ образец за съвременните ни отношения.

Но да се върнем при Шекспир. С присъщото за англичаните уважение към фактите аз съм готов да призная стратфордския малчуган за истинския автор на пиесите. И ще изразя учудването си, защо той твърде рядко си спомня, че съществуват Русия и руснаци. Успях да открия едва половин дузина назовавания. Основният им смисъл се изчерпва с това, че Русия е някаква далечна страна, в която мечките свирепстват, зимно време нощите са особено дълги и освен тези неща на Шекспир е известно твърде малко за нея.

Из пиесите му се срещат голям брой италианци, гърци, римляни, шотландци и даже датчани. Но руснаци ми попаднаха само пет пъти. От тях четирима са се престорили на такива. Те са се появили, след като моят предшественик, дипломатът Джайлз Флетчър е изпълнил мисията си на Британски посланик в далечната и студена Московия, преживяла съвсем неотдавна жестокото управление на Иван Грозни. Заедно с деловия си партньор той се е върнал около 1590 г. в Лондон. Двамата написали отчети за онуй, което им се случило да видят, при което (нещо, наблюдавано и в наши дни) записките на Флетчър попадат под забрана понеже представлявали опасност за англо-руските взаимоотношения. Между многото обстоятелства в тях се описвало намерението на Иван Грозни, докато е още жива седмата му жена, да си вземе и осма – тогавашната кралица на Англия Елизабет І.

Нямало е как подобна дивотия да остане неизвестна в Лондон. И дали не я виждаме отразена три години по-късно като основа за знаменития епизод в комедията “Напразните усилия на любовта”: преструвайки се на руснаци, гаснещият от любовна треска крал на Навара и тримата му приятели се представят на френската принцеса и на придворните й дами, ала не дочакват взаимност. По всичко личи, че и след двайсет години Шекспир е дал друг ход на същата история, когато в късната романтична комедия “Зимна приказка” ревнивият съпруг Леонт едва не убива жена си Хермиона. Тъкмо тя е единственият наистина руски персонаж при Шекспир – дъщеря на руския император. Веднъж имах случай да гледам спектакъл (поставен в духа на причудливото съвременно шекспирознание), в който цялата пиеса бе показана като алегория за управлението на Иван Грозни.

Честно казано, освен тези невероятни истории, при Шекспир Русия е застъпена съвсем малко. Затуй пък Шекспир в Русия го срещаме в изобилие. За пръв път той се появява около 1750 година, когато Александър Сумароков преиначава за руската сцена най-забележителната му пиеса. Това може да е само “Хамлет”. Във версията на Сумароков като злодей се проявява Полоний. След като премахва бащата на Хамлет, той възнамерява да убие и Гертруда, та да омъжи дъщеря си за краля Клавдий. Тъй като ни е известно “византийството” на руския двор от онова време, можем да кажем, че това е първата преработка на “Хамлет”, извършена според повелите на своето време, - логика, която, впрочем, ми предстои да споменавам.

След Сумароков се залавят с преработки и други автори, а сред тях на първо място е Екатерина ІІ. Признак за великолепния вкус на тази изключителна жена е фактът, че тя се е спряла на най-добрия драматург в световната литература, макар да не избира възможно най-добрите му пиеси: “Тимон Атински” и “Веселите уиндзорки”. Във втората от тях за пръв път виждаме руски Фалстаф, когото Екатерина е решила да покаже според представите на руския зрител. Вместо шишкавия порочен английски рицар, който се радва на нашата неизменна любов, благородната публика на Санкт-Петербург видяла руското конте Полкадов с френските му маниери. Като английски дипломат, аз би трябвало да се радвам, че от руската сцена е премахнат един герой, който петни честта на английското рицарство (също би следвало да усещам злорадството, че английските пороци са подменени с френски недостатъци), обаче не мога да не отбележа, че вместо Фалстаф преработеният текст оставя зейнала пропаст, която, доколкото ми е известно, руската литература тепърва следва да запълни. При вас, естествено, се срещат лица, на които са присъщи фалстафовски слабости: Обломов с неговата леност, Хлестаков със самохвалството и хитруването му. Но засега трябва да се учудваме, че в толкова многостранната култура, каквато е вашата, не срещаме никой, който да се мери с Фалстаф - огромен, страхлив, ненаситен, покоряващ нашето въображение.

В следващите десетилетия възникват нови преработки на Шекспир, докато не идва ред и на първите преводи. Тук особено внимание заслужава предтечата на тези промени – Николай Карамзин. През 1787 година той превежда “Юлий Цезар”, но това не е най-доброто време да се представи пиеса, в която всички симпатии са насочени към онези, които убиват всевластния управник. След две години ще започне Френската революция, и през 1794 година императрицата, която до тогава е успяла сериозно да изстине в чувствата си към Шекспир, нарежда преводът на Карамзин да бъде изгорен. Така започва любопитната история на забраните, с които Русия удостоява пиесите на Шекспир през най-различни времена. В разгара на едноличното управление на Николай І освен “Юлий Цезар” биват забранени: “Ричард ІІІ”, “Цимбелин” и дори “Комедия от грешки”. През 1860 година, след смъртта на Николай І, “Макбет” е допуснат, но в доста окастрен вид.

В Украйна Шекспир попада под забрана на три пъти. А вече доста по-късно, в 1941 година, сърдита забележка на Сталин става причина не само за свалянето от афиша на Московския художествен театър на “Хамлет”. Пиесата няма сценична реализация доста дълго след това. (Уви, аз нямам основание да твърдя, че Сталин изобщо не е обичал Шекспир. Неговите предпочитания са били за “Отело”, най-вече към онзи спектакъл, който е осъществен с тънкия прицел героят да напомня на вожда за него самия, чужденеца-скитник в обкръжението на изискани граждани.) За мен пък белег за непреходната сила и въздействие на Шекспир е фактът, че навсякъде при тоталитарните режими той е предизвиквал репресивни мерки.

Разбира се, Шекспир е оказал огромно влияние на великите руски писатели. Най-вече на Пушкин, който веднъж е рекъл, че след Бог Шекспир е най-великият творец на човешки създания, ”гигант, създал цяло човечество”.

 Не мога да се начудя, че именно Пушкин, този постоянен гост на светските приеми и салони в Петербург от началото на ХІХ век, създателят на проникновена лирика е открил свои общи черти с Шекспир, самоукия актьор и драскач, живял в шумния и развратен Лондон от ХVІ век. Но сходните черти при двамата писатели, естествено, са налице и тъкмо те се оказват възлови за нашите национални литератури. Всеки образован руснак може да декламира наизуст Пушкин, пък дори и единствено него. И също така всеки британец – Шекспир, макар и само него. До голяма степен може да се каже, че всеки един от тях създава своя национален език, а произведенията им определят как ще се пише и говори поколения занапред.

Присъствието на Шекспир в творчеството на Пушкин е огромно. Поемата “Анджело” води началото си направо от комедията “Мяра за мяра”. Срещата между Дон Жуан и донна Анна в “Каменният гост” точно напомня една от любимите ми шекспирови сцени в самото начало на “Ричард ІІІ”, когато Ричард, херцог Глостър, превръща ненавистта на лейди Анна в пронизано от ужас покорство пред неговата воля. Но най-значителното преклонение на Пушкин виждаме, естествено, в “Борис Годунов”, която ни се струва като почти съзнателно преработване на Шекспир. Проникнатият от разкаянието узурпатор Борис е пряк наследник на Хенрих ІV, също както Юродивия прилича на Шута в “Крал Лир”. Вълнуващата се тълпа, болярите, стрелците на Борис – всичко придава на пиесата облик на шекспировска хроника, както и белият стих на Пушкин, който дотогава е бил почти непознат.

Най-значителните продължители на литературното дело на Пушкин също са били ценители на Шекспир. Тургенев написва разказите: “Хамлет от Щигровска околия” и “Степният Крал Лир”. Първите книги, които си набавя Чехов са преводите на “Макбет” и на “Хамлет”, а “Чайка” до голяма степен се гради на мотива за ревността на сина към любовника на майката – според хамлетовия модел. Но писателя, който според мен е истинският наследник на Шекспир в Русия, това е Достоевски. Той нарича Шекспир пророк, който ни е пратен от Бога. И няма как в някои от образите му да не забележим черти на шекспировски герои, ала по-подчертани или изкривени. Аз вече споменах своеобразната празнина в руската литература – липсата на Фалстаф. Ако някому се е удало да я запълни по своему, това е именно на Достоевски: гротескно представеното самопародиране и меланхолията на пропилия се Мармеладов ми напомня за Фалстаф, ако го видим в неговото крайно (или дори безкрайно) развитие. Дуетът на принц Хел и Фалстаф е повторен, но в по-мрачна версия при Ставрогин и Лебядкин в “Бесове”. И, ако съм прав, един от тези персонажи у Достоевски, от които ни побиват тръпки е лицемерно и подмолно манипулиращият околните Фома Фомич Опискин (“Село Степанчиково”) - някакво ново въплъщение на Малволио от “Дванайсета нощ”.

Неимоверно изключение от присъщото на ХІХ век  преклонение пред Шекспир е Толстой. Той не е можел да остане безучастен, но с присъщата си страстност е изразил несъгласие с произведенията на Шекспир, които според думите му е чел в продължение на 50 години и “неизменно е изпитвал едно и също: отвращение, скука и недоумение…”. Той критикува произведенията, че били “нищожни и безнравствени”, смятайки, че при Шекспир са “преувеличени постъпките, преувеличени са техните последствия, преувеличени са думите на действащите лица”, особено в “Крал Лир” с нейният “приповдигнат, безхарактерен език”, чиито действащи лица “постъпват не според характера си, а напълно произволно…”.

Като съпоставим Толстой и Шекспир, няма как да ни убегне колко е различен художественият и философският възглед на всеки от тези двама титани. Вглъбеният романист и онзи, чиято дейност се е състояла в това набързо да стъкмява за театрални представления популярни сюжети. Строгият религиозен моралист и отхвърлилият всякакви ограничения светски хуманист. Първият спазва приличието, докато другият си позволява всевъзможни непристойности. И все пак, без да забравям за пропастта, която ги разделя, аз, както подхожда за един патриотично настроен англичанин, ще си призная: приемам със съчувствие хапливата забележка на Джордж Оруел, че когато в края на живота си Толстой бяга от къщи, придружен единствено от останалата му вярна дъщеря и умира на жалка железопътна гара, той ни напомня за крал Лир.

Другият персонаж на Шекспир, който безапелационно е отхвърлен от Толстой е Хамлет. Струва си да отделя няколко думи за онази особена роля, която Хамлет изиграва не само в развитието на руската култура, но и в нейния политически живот. Както вече споменах, “Хамлет” е бил първата Шекспирова пиеса, която е преведена на руски език и от тогава насетне тя бива многократно превеждана и изпълнявана. Това е любимата пиеса на Достоевски, пиеса предизвикала възторг у Чехов, станала тема за знаменитата статия на Белински. Руската интелигенция е свикнала да открива в образа на датския принц отражение на самата себе си. Според Тургенев това е още един “излишен човек”, дълбоко потопен в своята саморефлексия, ала неспособен да действа, някакъв своеобразен датски Онегин. Според Чехов хамлетщината е когато играеш своя роля за пред света, но така прикриваш вътрешната си неспособност за действие. С постепенното навлизане в ХХ век (когато, вече го казахме, Сталин прогонва Хамлет от сцената на Художествения театър), цяло съзвездие от поети – Пастернак, Цветаева, Ахматова – виждат в Хамлет образа на порядъчния човек, който е принуден да съществува в условията на политическа тирания.

Трябва да не пропускаме, че върху този – общо казано тягостен – руски автопортрет на приличния човек, който не съумява да спаси света от властта на негодниците, все пак проблясва някой и друг светъл лъч. Знаменитият спектакъл от 1932 г. на Акимов – малко преди Сталин да сграбчи страната в мъртвешката си прегръдка – представя Хамлет, който умело манипулира околните и тази сатира срещу съветската действителност звучи още по-рязко чрез музиката на Шостакович. Ясно е, че спектакълът не остава задълго на сцената. А четиридесет години по-късно “Хамлет” прозвучава като ранен призив за художествена и политическа свобода чрез играта на Висоцки, който представя своя “китарен Хамлет” на иносказателен фон за ГУЛАГ.

Това са само някои примери за проникването на Шекспир в руската култура. Те могат да са много повече. Неподражаемите филми на Григорий Козинцев по “Хамлет” (ето пак!) и “Крал Лир”. Музиката на Чайковски, Прокофиев, Шостакович. А пък вече съвсем неотдавна руски художници, възсъздадоха духа на най-великите Шекспирови пиеси в мултипликационни филми за БиБиСи. Но кое свързва Шекспир с Русия? Как драматургът, който е роден толкова далеч от нейната култура и език е постигнал така голямо въздействие върху нея? Пристъпвам към отговора и не мога да не се вълнувам. Та аз не съм руснак и не съм специалист в областта на драмата (освен ако, все пак, не приемем дипломацията за своеобразен театър). Поради което с подобаващата за подобни обстоятелства скромност предлагам три възможни причини.

Преди всичко, в нашите две култури драматичното изкуство заема централно място, а в известен смисъл никъде другаде не наблюдаваме нищо подобно. Немците по право се гордеят със своята музика. Италианците - с живописта. Но, навярно, единствено в Обединеното кралство и в Русия драмата се е оказала в центъра на всичко. Вие имате Гогол, Островски, Чехов. Ние пък – Шекспир. Знаменитият британски театрален режисьор Даклън Донелън ми каза, че посещава Москва всяка година, понеже за него тя е театралната столица на света. А ако тя има някакъв свой съперник, това е Лондон. Трябва ли тогава да се учудваме, че като споделяте общата ни страст към театъра, вие, руснаците, сте отдали сърцето си на нашия най-голям негов представител – на Шекспир. А благодарение на изумителното си театрално майсторство, вие успявате да надмогнете, както никоя друга страна, неизбежните ограничения, които възникват при превода. Онези спектакли, които съм успял да видя тук отправят посланията си много повече с действията, отколкото чрез словото. Да вземем “Ричард ІІІ”, поставен от Бутусов в “Сатирикон”. Той е съвсем различен от британските спектакли, но пък напълно представя гротескното усещане за злото, присъщо на тази пиеса.

Втората причина, заради която, според мен, сте отдали сърцето си на Шекспир, се крие във вашия език. Разбира се, английският Шекспир е неподражаем в езиковата си стихия. Неговият диапазон обхваща както възвишеното, така и всекидневното, както най-нежната любовна лирика, така и могъщата политическа риторика. Той зарежда огромния си речников състав, като загребва от глъбините на професионалната терминология, но и от общоприетия жаргон, решава се на всевъзможни покушения против граматиката и синтаксиса, за да постига целите си. Това не може да се овладее от какъвто и да е превод. Но ако ще трябва аз да го превеждам на някой чужд език, бих избрал руския: със свободния му строй и огромен речник, който черпи от всевъзможни извори, с необикновено гъвкавата му граматика – това е именно средата, която е потребна за Шекспир. Езикът ви може да докара до отчаяние онзи, който като мен се опитва да го научи. Но за драматурга, който знае как да го използва, неговият размах и мащабите му са направо удивителни. Колко по-богата е неговата лексика спрямо френската! Колко по-гъвкав е той в сравнение с немския, и е по-изразителен в звуците си в сравнение с италианския. Ето защо Шекспир е имал толкова голям късмет с руските преводачи, а най-вече, разбира се, с Пастернак.

А като стигаме до третата причина, ще се върна при заглавието на своето есе: “Шекспир – руснакът”. Ясно е, че Шекспир не е руснак по рождение. В неговите пиеси руските персонажи са практически неразличими. Но независимо от това, в размаха и силата на неговите герои има нещо дълбоко руско. Вие сами говорите за “широтата на руската душа”. Историята и животът на Русия са богати на хора и ситуации, които макар и да не са създадени от Шекспир, биха могли да са сътворени от него. Коя велика любов, каква Жулиета или Клеопатра могат да се сравнят с княгиня Мария Волконска, това изнежено създание на столичния Петербург, която тръгва след своя мъж - осъдения на заточение декабрист и прекарва половината от живота си някъде из източен Сибир. Когато вниквам в легендите за Александър І, взел участие в убийството на своя баща, смазан от чувството си за вина, а накрая бягащ колкото се може по-далеч от безграничната си власт, за да доживее края на дните си като отшелник, аз не мога да не си спомня за Шекспировия Хенрих ІV, когото също измъчва мисълта за свалянето и убийството на законния владетел, а завършва живота си с мечтата да тръгне на кръстоносен поход и така да се покае за извършеното. Съдбите на Пушкин и Лермонтов, поетите, които в разцвета на своите сили погиват в някакви си дуели, неизбежно навяват асоциации за остроумния спътник на Ромео Меркуцио, който предизвиква Тибалт и бива убит от него само защото денят бил твърде горещ. Знаели ли са Маленков и Каганович, докато подкрепяли Хрушчов при възкачването му на върха, че собствената им участ ще повтори съдбата на херцог Болингброк, оказал подобна услуга на Ричард ІІІ? Дали маршал Жуков, истинският победител във втората световна война е чел “Кориолан”? Бил ли е наясно в какъв капан може да го вкара военният триумф? Но повече от когото и да било е забележителен Петър Велики! Ето един характер, в който шекспировското и руското са се слели неотделимо. Неговите отношения със сина му Алексей представят сякаш в криво огледало отношенията на Хенрих ІV със сина му Хел.

Според Солженицин, когато една страна има велик писател, тя може да разчита на алтернативно правителство. За всяка страна великият писател е потребен като източник на ценности и на вдъхновение, когато политическата ситуация е особено тежка. А на Русия се е налагало да преживява доста по-тежки политически времена, отколкото на други народи. И вие, разбира се, имате съзвездие от свои гении, на които можете да се опрете: Пушкин, Гогол, Достоевски, Толстой, Чехов. Но според мен, вие сте в правото си да претендирате и за своя част от Шекспир. Естествено, доколкото съм посланик на Великобритания, мое задължение е да браня британската собственост. А Шекспир е неотлъчна част от нея. Но в същото време той е нещо повече. Той е достатъчно велик, за да може Николай І и Сталин да са негови цензори. По своя размах и богатство, според това как неговите думи намират съответствие във вашия език и доколкото неговите персонажи са заживели на вашите сцени и улици, то поне част от него е и руска. Тъй че аз го давам на вас – вашият руски Шекспир.

 

Поздравления, много добра статия, браво, д-р Стефанов.

Преводът звучи като оригинал!Изключително добър е!
благодаря за удоволствието!Мария М.

Всех желающих принять участие в ТВ передачах на русском языке приглашаю завтра,четверг,07 января 2010г.,в 11часа на организационную встречу с руководством Болгарского Национально Патриотического ТВ.Я, Вашкевич Михаил, буду ждать вас в зале ожидания /чакальня/ вокзал /гара/„Подуене”, телестудия находиться на ул.Гълъбец №5,это 300 метров от гара Подуене с другой стороны.Автобус 313,трамвай №20,в 11 часа встреча,пригласите всех заинтересованных в создании ТВ программы на русском языке. С ув.М.Вашкевич,тел./02/
8705542, 0889-200141.

Изумена и очарована съм ! Четох на един дъх със зинала уста... Някои от нещата съм си ги открила зо себе си с течение на годините..

Как сте го открили ??? Не може ли да го направим достояние на по-широката четяща публика чрез страниците на сп. ЛИК със зачитане на всички авторски права ???

Нека да га обсъдим по мейл или мобилен...

Мариана М