„Апаратът на военния съд беше отличен. С такъв съдебен апарат разполага всяка държава, преди да изпадне във всеобщ политически, стопански и нравствен упадък. Ореолът на миналото величие и слава се поддържа чрез съдилища, полиция, жандармерия и чрез продажната сган от доносчици”.

Не ви ли се струва че това обобщение е валидно за нашето поколение, щом професорът от Нов български университет Богдан Богданов обяви за себе си, че като умен и честен млад човек умело е направил кариера. Чрез сътрудничество с репресивните органи той си отворил всички семафори.

Цитирам Ярослав Хашек от „ Приключенията на добрия войник Швейк през световната война”. Естествено, продължението на горната мисъл има не нашенска конкретност:

„Във всяко войсково поделение Австрия имаше свои шпиони, които предаваха другарите си.”

Но е достатъчно е да поставим на мястото на „войсково поделение” катедра и научно звено, да напишем името на нашата татковина и съвпадението добива „буквални измерения”.

Контрастът между автоадвокатстването на нашенския Фауст и реалната му обреченост личи от следната публикация, последвана от недвусмислени коментари.

http://www.glasove.com/article-11497.php

Но ми се иска да обсъдим прокрадващото се прехласване по ерудицията, „познавачеството” на професора, изказваните съжаления, че талантливият филолог, философ, културолог, общественик, дипломат и какво ли не още, е оцапал името си заради коварното изкушение от сатанинските служби.

Защото позицията на една личност неизбежно се отразява и в интелектуалната му продукция. Няма как, например, да си придворен музикант като Салиери, а опусите ти да са духовно щедри, да кипят от ирония и да са пронизани от възвисяващите чувства на свободно отношение  към заобикалящата ритуалност и чинопочитание. Помните как във филма „Амадеус” императорът прави забележка на гения: „Твърде много ноти”. Тук не личи опасението на коронования любител-музикант, че би му било трудно да следи с тромавите си пръсти партитурата на Моцарт. Просто на владетеля му е потребно изкуство с приложно значение: да наподобява военната призивност на духовата музика, маршовия ритъм на полковите барабанчици. При „хуманитаристи” като Богданов тази прагматика се свежда до понятийната димна завеса, с която се замъгляват смислените умозаключения.

Трябва да се внуши, че литературата следва да е орнаментален пълнеж в нашия живот. Че не бива филологическите или политологически конструкции  да проясняват съзнанието. Не дай си, боже, те да ни правят СВОБОДНИ, както настояваше Сартър. Известният рускоезичен писател Фазил Искандер напомняше, че както не може да се каже: „Запалихме лампата и стана тъмно”, така и заниманията на интелектуалеца следва да осветляват своя предмет, а не да го потапят в академическата логорея, за която всеки непредубеден наблюдател веднага разбира: „Кралят е гол”.

В своя послеслов към Първия том на „Отвореното общество и неговите врагове” от Карл Попър Богданов направо дискредитира позицията на прославения философ. Просто отхвърли резервите към скъпия на сърцето му Платон – главен адепт на затвореното общество, срещу когото именно се възправя кръстникът на печално известната фондация „Отворено общество”. Ще кажете, че е противоречива подобна позиция. Точно така, но щом играе „аргументацията” на златния телец, на удобството, несъответствията се преглъщат.

Заради „навика” да се прехласва пред името на древния философ, Богданов е превел по щадящ начин и неговото настояване да сме смятали близките си хора в семейството за имущество. Тази представа: „дразни съвременния читател и трябва да се избегне в превода”, посочва в предговора си към „Федър” своята „преводаческа” „заслуга” и разчита, моля ви се, да го потупаме по рамото!!!

Но тогава за каква научност можем да говорим, госпожи и господа? Уви, единствено за псевдо-научност и за мнима интелигентност. Става ясно и защо според него е уместно напрежението, което се натрупва в затворените общества да получава временни отдушници. Не принципно да се преминава към отвореност, която да разрешава проблемите, както настоява Попър, а да се крепи статуквото чрез „мъдро” направляване от властимащите. Така „българският ни Аристотел” заприличва на неговия учител Платон, който е настоявал в идеалната държава да има трезви разпоредители при винопиенето, като начин да се гарантира официална екзалтираност и задружно възпяване на боговете.

На човек не му се рови в словесните гърчове за оневиняване на „продажното доносничество”, ако си спомним думите на Хашек, но мисля че е уместно да цитирам част от прехласванията на алилуйчиците от хранилката НБУ в чест на 70 – годишнината на орденоносния им професор:

1.Из поантите на проф. Богданов:

“В последните години все повече ме привлича доброто съчетание от феноменология, херменевтика, семиотика и аналитическа философия. Това, което ме отблъсква, е увереността, че има прозрачен неемоционален стил, който осигурява на казаното да бъде сигурна истина.”
“...емоцията - тази гробница на смислите.”

2.„Така с настоящия брой усилваме образа на 2010-а като честваща година – през нея в серия от събития, много от които инициирани от НБУ, отбелязваме и 100 години от знаменателната за литературата ни 1910-а година с нейните важни събития и сюжети, 100 години от последната Яворова поетическа книга и от смъртта на Мина Тодорова, 100 години от рождението на големия литературовед, библиограф, енциклопедист в сянка Иван Богданов (баща на Богдан Богданов), а също и 70 години от раждането и 30 години от убийството на Джон Ленън (впрочем връстник на Богдан Богданов)... Кръглите числа тласкат към равносметки и обобщения, към едно идеално оцелостяване – към което неизбежно се стремим, но и в което сме длъжни да се съмняваме, както напомня проф. Богданов в предлагания тук разговор.”

Взаимоизключващите се „поанти” са от сайта на самия Богданов, в който е описано честването на юбилея (http://www.bogdanbogdanov.net/news_bg.php). А вторият абзац е от 23 брой на „Следва”, списание, което също се контролира от университета на връстника (какво кощунство!) на Джон Ленън… (http://bogdanbogdanov.net/pdf/185.pdf)

Ще се въздържа от коментар, тъй като и без друго е известно:

Поръчва музиката онзи, който плаща.