Днес в мрежата се появи новият брой на списание „Театър”:

http://grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/1_3_2013.pdf

Но от този линк ми се зареждат единствено заглавията и авторите на отделните материали, личат поместените снимки, но самите текстове остават напълно неразбираеми. Не зная дали проблемът произтича от моя компютър. Дано да е така, за да може по-скоро хората да прочетат броя.

Е, частично ще помогна, тъй като един от материалите е мой. Отдавна ми се искаше да го споделя, понеже ми е тягостно да наблюдавам стройния хор от алилуйчици за „Хамлет” на Явор Гърдев в Народния театър „Иван Вазов”, за който се пише, че бил накичен с най-много номинации за „Икар”. Наистина, то не бяха вестникарски похвали, телевизионни „ох и ах”, презентации с рекламна цел, блогърски публикации в навечерието на премиерата, пък после след приключването на 14-годишните усилия. Само нека да подчертая, че като единствен коментар към рецензията на Гергана Пирозова:
http://gerganapirozova.blogspot.com/2012/11/blog-post_16.html ,
неизвестен читател пита: „Хареса ли Ви представлението или не?” Едва пет дни по-късно е даден „отговор”, а всъщност увъртане и препращане към интервю, в което можело да се разбере мнение за харесването и нехаресването, ама по принцип и т.н.

Впрочем, докато разглеждате блога на колежката, ще забележите как Пирозова все гледа да заклейми пиарското „амплоа” на критиката. Много правилно, ала май се налага да си спомним кой вика най-силно да бъде заловен крадецът…

И така, на вашето внимание моята рецензия, в която едва ли казвам истини от последна инстанция. Но съм сигурен: няма нужда някой да гадае дали харесвам или не версията на г-н Гърдев…

                                        Орлин СТЕФАНОВ

УВИ! ВМЕСТО ДИАМАНТ – СТЪКЛЕНИ МЪНИСТА

ХАМЛЕТ като повод за… препоръчване на самия себе си

В Народния театър е поставен всепризнатият шедьовър в световната драматургия Хамлет на Уилям Шекспир. Творба, която от векове възхищава всеки образован човек, вдъхновява прославени актьори и режисьори, мислители и изследователи. Много са и преводите на гениалния текст: трагедията украсява книжнината на всеки народ, по право е включена в програмата на средното образование…

Разбира се, едно е де се любуваш на шедьовъра с книга в ръка, а съвсем друго е да го въплътиш на сцената. Възможните варианти на декорите, костюмите, реквизита, разпределението на ролите, музикалното и звуково оформление, светлинните ефекти са практически неизчерпаеми. А не са малко и изкушенията за прекрояване на сюжетните ходове, за намеса в словесната тъкан. Всичко това изправя режисьора пред изключително сложна задача: трябва да се направи строг и убедителен избор, да се отсеят случайните хрумвания, съблазнителните импровизации.

Но и най-беглото впечатление от постановката показва трескавия стремеж на целия постановъчен екип към оригиналност. Целта на постановчика Явор Гърдев е зрителите непременно да стаяват дъх от дръзките му решения. Например, в достъпната ми театрална историография няма данни призракът на стария крал да е представян от дете. Не съм срещал стражите да носят огнестрелни оръжия с лазерeн прицел, да са облечени като днешен специализиран отряд за противодействие на терористи. Идвало ли е някому наум смъртта на Полоний и Клавдий да настава от изстрел с пистолет? Е, ако в ролята на датския принц играеше някоя актриса, не би имало нищо оригинално, но виждаме, как актьорът Леонид Йовчев играе знаменития образ с най-обикновен анцуг и с дълбоко изрязана фланелка. Също така, режисьорът кара знаменития герой да плува в басейн, в който се лее вода от тавана, после му възлага да се търкаля съвсем гол по подиума, а след туй в същия вид да се покачи върху парапетите в центъра на сцената, заставайки в разкрачен стоеж и с разперени ръце досущ като в знаменитата графика на Леонардо да Винчи… Оригинално, няма що! Но дали е оправдано – това е питането?

Никой не е имал предвид предупреждението на Томас Ман:  въображението не ни е необходимо за да нафантазираме всевъзможни небивалици, а за да можем с негова помощ да си представим как нещата стават в действителност. Затова са дразнещи реверансите към всъщност отшумяла мода с намеци във фройдистки дух. Такива нагони са напълно неправдоподобни, подражателски. Спомням си отдавнашен гастрол в „Сълза и смях” на театър от Румъния, чийто „Хамлет” представяше кръвосмесително влечение между майката и сина. В спектакъла на Гърдев Гертруда на Светлана Янчева се спуска на колене пред сина си, като смъква въпросния анцуг, а в друг момент принцът едвам отделя устни от устата на кралицата.

Подобни екстравагантни решения са съвсем безпочвени. Не само защото догмите на психоанализата са отдавна отречени. Просто Хамлет е предан на баща си, разярен е от неговата безвременна смърт, и у Шекспир не се открива и най-малък намек за негова ревност към Клавдий, понеже е пречка за плътска любов с майка си. Впрочем, измислиците на Зигмунд Фройд са нелогични дори при Едип, който е станал баща на четири деца от жената, която го е родила неволно. Та в античната трагедия пророчеството: „ще легнеш с майка си” се потвърждава в буквалния му вид случайно, само по съвпадение. Понеже не приема, че в Коринт е бил осиновено дете, той изпълнява изреченото в най-общ вид прорицание тъкмо с Йокаста. Инак, тя му е „майка” заради по-голямата си възраст, а за скитника е важно да заеме трона в Тива. Колкото до сексуалното привличане? Ще го оставим за сметка на овдовялата царица… При „Хамлет” няма и сянка от представените в „Жените в народното събрание” на Аристофан или от „Сватбата на Фигаро” на Бомарше „страсти”. В тези комедии старите „майки” искат за любовници и съпрузи своите „деца”. При Марселина съответствието също се оказва биологическо – кавичките  падат, докато се гледа съдебният ѝ иск: годеникът на младичката Сюзан се оказва нейният отдавна изгубен син.

Позволих си тeзи съпоставки, като рискувам упрек, че измествам темата, а оставям без анализ актьорските изпълнения, например. Но не е ли по-важно да вникнем в менталните и концептуални подбуди, които са породили пищното разнообразие от театрални провокации.

Ако ще говорим за отклонения, то какъв е мотивът в спектакъла да звучат съвременни хитове, като текстовете им се проектират на огромен екран без превод. Щом спектакълът трябва да ни „хипнотизира” с такива пришити като кръпка приумици, защо да не обсъдим привнесения „едипов комплекс”. Уви, посегателствата в „Хамлет” на Гърдев, за който спектакъл той се бил подготвял  от 14 години насам, са много повече и трудно могат да се изброят, че и да се обсъдят в подробности. Има скъпоструващи, но кухи „привнасяния”, които отнемат ценно време, а в същото време личат драстични окастряния на сюжетни ходове, реплики, сентенции…

Липсва, например, обяснението на Хамлет защо Хорацио, който се храни само с ума си, може да е сигурен, че принцът не го ласкае:

Не, нека подсладеният език

да лиже блудкавото големство

и да превива гъвкаво коляно

там, дето има полза.

Този сарказъм на най-емблематичния герой в световната драматургия заслужава специален акцент, а не прозвучава дори в скороговорка. Спестяването на време не е оправдание, щом в спектакъла е въведена цяла масовка от враждуващи яки момчета, за чиито немотивирани по пиесата сблъсъци се похарчват скъпоценни минути. Или виждаме как важно пристъпва млада жена с обтегнато от едрите ѝ форми кожено облекло. На места тази безсловесна дама демонстрира бойни умения, като „натръшква” някакви мъжаги, посмели да се изпречат на пътя ѝ.

Особено недоумение буди зачеркването на Озрик. Изглежда, Гърдев се е побоял да представи „суетния придворен” (тъкмо това определение четем в списъка на действащите лица). Дали не го е смущавала някаква прилика с „натруфения”, повтарящ „напева на времето” изпълнител на кралските поръчки. Защото за Хамлет тази персона е въплъщение на „бухналата пяна” – на несъстоятелните кумири на „боклучавия век”. И за гения е важно да подчертае: при обикновено подухване мехурчета се пукат, нищожеството лъсва…

Ами как следва да приемем, че е отпаднала основна сюжетна нишка. Според Шекспир, двубоят Хамлет – Лаерт е заради спортно залагане. А кралят хитро предвижда: ”бидейки доверчив и простодушен”, принцът няма да забележи заточената шпага, която допълнително Лаерт потапя в отрова. Но Гърдев – видите ли – изхвърля предупреждението: когато имаме работа със злодей, да се разчита на честна игра е пагубно! Излиза, че режисьорът изпуска възможността да ни прави по-мъдри, по-прозорливи, а му се иска хората просто да се радват на неочакваните му режисьорски прийоми.

Може за някого подобни „гирлянди” да са впечатляващи, фойерверките да го възхищават. Но дали е редно с умиление да преглътнем грандоманските и скъпо струващи декори (в пресата се прокрадна сумата от 200 хиляди лева само за металните конструкции)? Уместно ли е гръмогласното надвикване на повечето актьори, да не говорим за „осъвременяването” чрез каски, бронебойни нагръдници, наколенки и други такива от арсенала на диверсионните роти? Или това, че Клавдий на Мариус Куркински дава кралските си разпореждания по мобилен телефон.

Ще ми се възрази, че преднамереният анахронизъм е средство за осъвременяване, но подобно „съзвучие” с времето е твърде повърхностно. Дълбокият прочит никога не залага на преки алюзии. При творческия подход досегът с вечното, с неувяхващото значение се постига чрез дълбоко разкриване на характерите, на човешките страсти, илюзии и крушения. Тогава илюстративният подход чрез застинали характеристики се оказва ненужен, естрадно плосък. А е необходим простор за РАЗВИТИЕ НА ХАРАКТЕРИТЕ.

…Във в. „24 часа” (от 1 ноември 2012 г.) Димитър Стайков много вярно е представил нагласата на постановчика:

„Явор Гърдев поиска да увенчае досегашната си кариера с диаманта „Хамлет" и го направи. Огромната безсмислена грамада от думи, годни само за ученическа употреба, се превръща в мрачно военизирано зрелище с отлична дикция на основните актьори и находчиво намерена пластика, за да не са скучни дългите тиради с неразбираеми сравнения и отпратки.

„Хамлет" е ненужен днес, ако режисьорът не измисли оправдание, което концептуално да навърже случките и многословните тиради. „Хамлет" ще отегчи и отблъсне зрителите, ако оправданието, колкото и мъдро да е то, не се поднася с игра, с театър, който държи вниманието на публиката”.

Описанието е точно и облекчава моята задача. Но не ще се съглася нито с изречените похвали, нито с отрицанията. Да обявиш шедьовър, в който няма и една излишна фраза, за скучен, безсмислен, несвързан, ненужен, отблъскващ, излишно мъдър не е нищо повече от кощунство. И е истински скандално, че това принизяване цели отново и отново да се изрекат комплименти за шумно рекламирания Гърдев. Нима никой не забелязва с какви обилни речи ни залива режисьорът по вестници, телевизионни предавания, презентации? Не се ли долавя как със своята многословност той заприличва на Полоний?  Или на човек от „люпилото” на Озрик, по когото се прехласва нашият също съмнителен век.

Хвалителите на Гърдев, потомците на осмените от Гео Милев „знатоци” ще изроптаят, че пресилвам. Но нека си спомним как Хамлет описва театралните пристрастия на Полоний: „На него му дай някоя палячовщина или дебелашка шега – инак задрямва”. Водоразделът е показателен, защото придворният бърборко очаква актьорите да разведряват принца, да развеят неговите мрачни и опасни за господаря му, а значи и за самия Полоний, мисли.

Уви, спектакълът ни дава широко препоръчван пример за… неефективност, за многозначителна пукотевица с халосни заряди. Със скъпоструващ ресурс е потвърдено проникновеното наблюдение, че „Действителността обича да се обръщат към нея с вяли фрази; художествената точност на обозначението я докарва до ярост”. Изречено е пак от Томас Ман, в ранното му есе „Билзе и аз”. Отнесена към  постановката на „Хамлет” от Явор Гърдев, тази мисъл помага да разберем: режисьорът е пожелал да успокоява, да ни забавлява. Докато прославеният писател напомня: трябва да се прави „разлика между безочливостта и свободата”…