Всички си спомняме скандалите около една млада, но високо покровителствана жена, която даде името си за нарицателното прозвище „калинки”. По-долу привеждам примери за посегателства в интелектуалната сфера, които подсказват още по-разширително значение думата, която е присъща на нашето време, а и племе?

…Плагиатството в така наречените научни и художествени сфери е много тягостно явление. Тъй като се смята се за престижно, а бива и доходоносно да се публикуват научни изследвания, разни самозванци бързат да показват активност, широка компетентност. Щурмуват се хабилитационни степени, длъжности и почетни звания. Сладкото на научната йерархия пък е в това, че веднъж завоюваната позиция не подлежи на преразглеждане. Станеш ли професор, титлата те пази от сътресения, тъй като може да има бивш министър-председател, но у нас не може да става и дума за бивши професори, за отнето академично звание.

И се получава парадоксалното положение, че хем се равняваме по световните научни стандарти, хем не проявяваме онази нетърпимост към плагиатството, която е присъща на научните общности в чужбина. От една страна настояваме изследователските постижения да се потвърждават чрез публикации в издания с висок импакт фактор, но ни впечатлява „количеството” печатна продукция, дори когато е стъкмена чрез преписване от чужди източници.

Нямаше никаква търпимост към Силвана Кох-Мерин, например, и тя подаде оставката си като вицепрезидент на Европейския парламент: разбра се, че й е присъдена докторска степен за труд с преписани страници. На бившия военен министър Цу Гутенберг докторската степен е отнета заради умишлено плагиатство на 65 процента от неговата дисертация.

У нас няма решимост за подобни процедури. Липсата на оригиналност не се смята за недостатък. Макар да си преразказал чужди възгледи, концепции, експерименти, достатъчно е да си го направил със „свои думи”, значи ти се полага да пораснеш. Покрай тази търпимост много лесно се прави крачка към изкушението надве-натри да се препише от никому неизвестен източник.

Наистина, в морето от научна продукция може сравнително лесно да се открие книга или публикация, която друг.едва ли ще е прочел. Ала един от най-явните белези за плагиатството е, когато са повторени допуснатите в първоизточника грешки, и при неточно предаване на заглавия, имена, топоними. Издайническо е и повторението на словесните конструкции, които за българския синтаксис са тромави, но са повлияни от езика на преписания оригинал. Много показателни са и падежните форми в руския език.

Навремето се говореше как професор Любен Тенев наричал в свое учебно пособие убития от Едип тивански цар „Лая”. Явно, докато е преписвал от руски, името на Лай е останало в родителен падеж. Наскоро ми попадна аналогична грешка: каноникът Лоос, от когото доц. Ерика Лазарова е взела следното мото за своя статия: „Процесът срещу еретиците е нова алхимия. Това е изкуство на превръщане човешката кръв в злато”, е подписан като Лооса. Щеше да е по-уместно, и ако изкуството е ЗА превръщане, вместо родителният падеж да се предава чрез буквално съответния предлог: НА.

Ами какво ще кажете за това, че съдилищата на инквизицията са наречени с руското „трибунали” или, че инквизиторите прибягвали до „разрязване на тялото с пила”. В източника, от който е преписвано, ще да е ставало дума за трион, както следва да се преведе руската дума „пила”, защото е невъзможно да режеш с инструмент за пилене.

Текстът от който приведох тези нелепости е с претенциозното заглавие: „Отношението на инквизицията към жените в светлината на съвременната психология” и е поместен в сборника „Съвременни предизвикателства във философията”, С. 2012 на стр. 137-144.

Но това не е единственият пример за „литературно джебчийство”, както са се изразявали в началото на миналия век. Откривам същите белези на интелектуална кражба в още по-„мащабната” статия на Петко Ганчев „Възможни ли са позитивни решения за изход от глобалната криза на цивилизацията?” (с.с. 7-11), която е поместена на уводно място в същото издание на Съюза на учените в България. Взискателността ни трябва да е още по-голяма, тъй като авторът е доктор на науките, професор, бил е депутат, посланик… В статията му не намираме нито едно позоваване на други автори, но  внимателният читател непрекъснато се натъква на грешки от превеждане на похитени текстове. Вижте, например, сравнението за „глуха улица/път” /тупик/”, в която било попаднало човечеството. Ама нали уж статията е написана на български: нужно ли е такова скандално налучкване, щом си имаме „задънена улица”?

Под руско „влияние” се пише за: „4 милиарда човеци”, а не души; за „авиадиспечери”, вместо авиодиспечери; Самити /Срещи на върха/, докато на руски тази дума е Саммити, а на български не съществува; неолитическа революция, вместо неолитна; Съветът за сигурност е станал  за безопасност…

Има още примери в тази сравнително кратка статия, но ето че ми попадна и разположилата се на 776 стр. книга на същия професор пак с  доста стряскащо заглавие: Философията на универсалната история като фундаментална философия. Т. II, С., 2012. Тя окончателно ме убеди какъв метод използва този плодовит автор, щом Брунхилда е наречена по руски като Брюнхилда (с.203), говори се за „старшия брат” на Кримхилда (пак там), докато ние казваме или батко (но по разговорному), или по-големия брат.

Само на две страници (от 107 до 108) от пръв поглед проличават някои скандални неточности:

Спомените за Сократ от Ксенофонт са станали „Възпоминание”; „Успоредните животописи” на Плутарх са наречени „Сравнителни жизнеописания”; откривателят на двореца на Минос Артър Евънс е Артур Еванс; при откривателя на Троя Хайнрих Шлиман, авторът се е досетил как някои имена с Г, на български трябва да са с Х и по аналогия с Гегель-Хегел изписва Хенрих, а не Генрих, ала пак не се е минало без издайническо несъответствие; „Дела и дни” на Хезиод са „Трудове и дни”…

Безспорен белег за „метода” на Ганчев е как топонимите Тиринт и Коринт са изписани като Тиринф и Коринф. И ми идва на ум, че по същия начин Пенчо Славейков е представил за своя творба „Фрина” от Крестовски. Той се е усетил, че гръцката буква „ѳ” по нашенски става „т”, но е запазил руското изписване на Атина в множествено число: „Отдавна спят Атини в сън дълбок”.

Тук си спомняме, че толкова превъзнасяният наш поет не успява да се завърне от Лайпциг с диплома, т.е., можем да го смятаме за предшественик на днешните „калинки”. Но бедата е, че същият синдром се открива и при съвсем дипломирани, високо титулувани наши съвременници…