...Нали не се налага да напомням кой е Ърнест Хемингуей, получил Нобеловата награда за литература Но той е бил и журналист, отразявал политически събития в Европа. Изключителни репортажи, в които личи остър аналитичен ум, ярко въображение, използвано по единствено добрия начин. Не за да фантазира, а за да възстановява истинските зависимости, да си представя как нещата стават в действителност. Именно на това обръща внимание Томас Ман. За когото – впрочем –  Хемингуей се изказва с неподправено възхищение.

   Препоръчвам неговата книга „По телеграфа” (Изд. на БЗНС, 1981 г.) със статии и кореспонденции, които обхващат четири десетилетия. А тук ще приведа описанието, което касае България и нашенските нрави. Откриваме го в кореспонденцията „С какво се занимават кралете в Европа” от 15-ти септември 1923 г. за ”Торонто Стар Уикли”:

   „Влизаме във владенията на българския цар Борис. Борис е син на Фердинанд-Лисицата. През 1918 г. близкоизточният фронт се разпадна и българската войска, оглавена от войнишки революционни комитети се отправи към дома си. Тя освободи Стамболийски – снажен, грубоват селянин. Беше хвърлен в затвора, понеже бил настоявал България да воюва на страната на съюзниците. (Всъщност – за неутралитет.) Стамболийски излезе от затвора разярен и първото, което направи, беше да изобличи цар Фердинанд. Фердинанд напусна страната. Борис остана. (…)

   Борис чистосърдечно не обича България и иска да живее в Париж. Стамболийски беше свален от старите прогермански армейски офицери, рушветчии, политически интриганти и от български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни. Стамболийски беше убит от хората, които доведоха до пълна разруха страната, която той се опитваше да спаси. Борис е все още цар, но действията му се контролират от Фердинанд и съветниците на старата Лисица”. (с.61)

   Досещам се как нашенските „царедворци” ще скочат да възразяват. Не може някакъв репортер, пък бил той и американец и бъдеща знаменитост да е арбитър за нашенските си български неща. На което ще възразя, че тъкмо ние биваме късопаметни, избягваме да изречем истините и много-много не му мислим в пристрастните си съждения. Например, като възхваляваме Стамболов, който е антипод на Стамболийски. Или при услужливото реституиране на двореца „Врана” в полза на внука на Лисицата. Впрочем, при разпита за тази далавера екс-кмета Стефан Софиянски каза, че забравил какво е подписвал, а пък документите се оказаха изгубени… Същият „загубил способността си да бъде честен” герой на нашето време се обяви за най-чистия политик, след като бе оправдан за харизването на софийските хали.

   Следователно, Ърнест Хемингуей пророчески е посочил неимоверното хамелеонство на нашенските политици, адвокати, съдии, учени и тем подобни „красиви” интелектуалци.

   Ще потвърдя горните характеристики и с думите на руския дипломат, журналист и писател Лев Любимов, който също се е интересувал от съдбата на забравения у нас Александър Стамболийски. В мемоарната си книга „В чужбина” той си спомня времето когато е в София по „инерцията” на дипломатическото представителство още от царско време. А вече пристигат хора от имперска Русия:

   „Бежанската маса, като включвам сановниците и генералите, се отнасяше към нас, сътрудниците на дипломатическата мисия, с болезнена завист. Ние обитавахме великолепното помещение на бившата императорска мисия, почти като с равни общувахме с дипломатическия корпус, приети бяхме във висшето българско общество. Революцията завари някои от нас докато си бяхме зад граница, и не се чувствахме като бежанци, а като привилегировани лица, призвани да изпълняват важни дипломатически поръчения.

   Тогава на власт бе земеделското правителство на Стамболийски, към когото „висшето българско общество” изпитваше люта омраза. Това общество се състоеше от семействата, чиито деди и прадеди са се издигнали при турците и покрай тях са завладели главните богатства на страната; то презираше онези българи, които нямат подобни предци и не полагат старания във всичко да заприличат на чужденци. В салоните на това общество, препълнени с всевъзможни вехтории, купени ангро във Виена или в Берлин, цареше горделивост и високомерие, намирисващи на най-затънтен провинциализъм. Руските бежанци, пък било и с най-висок сан, не ги посрещаха охотно (кой знае няма ли да молят за пари!), но с нас, „руските дипломати”, „знатните българи” общуваха с желание, като ругаеха положението в родината си и управлението на Стамболийски, въдворил „селски болшевизъм”. Именно към този кръг се числяха убийците на селския лидер”. (Л. Любимов. На чужбине. Ташкент, 1965, с. 115.)

   Споделям тези свои находки, за да разберем тягостната цикличност на нашите беди. Погледът на независимите наблюдатели ни помага да проумеем неща, които не ще открием в безчислени томове с културологични и народопсихологически студии. Защото мотивите за създаване на подобна книжнина не само нямат нищо общо с честното размишление, с отговорния и предупреждаващ за слабостите ни анализ. Тъкмо напротив – продиктувани са от непроходим алчен провинциализъм и от жаждата да бъде унизен по-слабия, да се смачка онзи, който може да живее достойно. Така смекчава своите комплекси самозваната ни „аристокрация”…