Още за “интерпретацията” на художественото наследство

През хилядолетията  на своето развитие човечеството  е създало и съхранило изключително художествено наследство. Гениални  творци от различни епохи са изразили духовния подем на своя народ, запазили са ценностите на разнообразни култури и религии в шедьоври от багри и обеми, слово, звуци и ритми.

Изучаването, съхраняването, разпространението на артефактите и на литературните произведения имат изключително значение, доколкото тези ценности гарантират нашето облагородяване, помагат усъвършенстването ни като личности и като общество. Това влияние върху нравите и в човешките взаимоотношения е особено въздействащо поради съвършенството, с което големите майстори са изработвали и съчинявали творбите си…

Но преди всичко влиянието на върховите произведения се дължи на съкровените послания към човешкия дух, на подтика да преодоляваме невежеството, да се отърсваме от илюзиите, че човек може да намери спасение „по изключениеˮ.

Именно проникновено интерпретираното художествено наследство е основа за сближаването на религии, за които сме предубедени, че ги делят непреодолими различия.

Ще се спра на примери от класическата древност, в които откриваме онези общи корени на християнските завети, които са възникнали и представени във върхови творби още в пети век преди раждането на Спасителя Иисус Христос.

…В трагедията „Едип в Колонˮ, която Софокъл завършва малко преди смъртта си, царят на Атина Тезей споменава чисто християнската ценност благочестие, когато заявява, че ще даде закрила на Едип:

Приемам аз, изпълнен с благочестие,

днес тази благодарност и в земята си

ще го поселя.

                  („Едип в Колонˮ, превод Ал. Ничев, ст. 636-638)

Решението е за човек, когото можем да смятаме за олицетворение на греховност и е толкова по-удивителна проявената от владетеля „християнскаˮпо същността си съпричастност. Та Едип се появява в свещената гора край Атина като сляп и дрипав скитник. Известни са престъпленията му като отцеубиец. В цяла Елада се знае, че в кръвосмесителен брак с овдовялата по негова вина Иокаста се раждат техни деца, които са братя и сестри на доскоро гордия тивански владетел. Въпреки това на странника е оказан прием, изразено е състрадание, на което Синът Господен ще учи човешкия род четири века по късно!

 Разбира се, благодарното възклицание на Едип ще е към тогавашния върховен бог, но същината е една: божествената милост се въздава за проявената доброта:

Дай, Зевсе, на такива хора щастие! (642)

Благочестието се оказва ценност, която пророчески ни завещава геният, чиято слава се равнява с признанието, което отдаваме на другия велик драматург – на Шекспир. Но с горчива ирония трябва да отбележим, че интерпретациите на неговите драми, съчинени по сюжети от митологията тенденциозно се свеждат до преразказване на фабулата, остават неразкрити отговорностите, развитието на характерите. Специално се разграничава „античенˮвид драма, при която характерите не търпели развитие. Често се извеждат „удобни парадигмиˮза потвърждаване на умозрителни, чужди на образната органика идеи. Като при Ницше, който – по аналогия с Едип – обявява, че „благородният човек не грешиˮ(Ницше, Фр. Раждането на трагедията и други съчинения. С., 1990, с. 106). Или при Фройд с неговия прословут „едипов комплексˮ. По същество, с такива произволни интерпретации се извършва ремитологизация и се изгубва уникалната нравствена проблематика…

Показателен е дори фактът, че към „Едип в Колонˮсе проявява съвсем повърхностно отношение с обяснението, че драматургът е роден в това предградие на Атина, та в края на дните си е решил да съчини „прощалнаˮпиеса. Споменава се също, че негов син поискал чрез съд да обяви баща си за невменяем, та най-сетне да встъпи във владение на бащините си имоти, но той изчел пред съдиите откъс от „Едип в Колонˮи съдът отхвърлил иска. А известният познавач на древногръцката култура Виктор Ярхо обявява, че пиесата (заедно с „Електраˮ) била безпроблемна.

Но чрез такава интерпретация (или по-скоро – присъда) се зачерква уникалната позиция на Тезей, която е съзвучна с потребността на човечеството от състрадание към слабите и унижените.

Самият аз съм бил отгледан в чужди край,

тъй както ти далече от родината,

бедите са заплашвали живота ми,

и никой странник като тебе, никога

в бедите му не ще отмина. Зная аз,

че съм човек, че равно право имаме

на утрешния ден със тебе, клетнико. (562-568)

Такава състрадателност не се среща в друга пиеса от цялото драматургично наследство! Наистина, Шекспировият Лир се досеща за нещастните голтаци в бурята, но и той самият се е оказал един от бездомниците, оставени на милостта на природните стихии. Докато Тезей не е изгубвал трона, пристига със своя свита, ала въпреки това се приравнява с клетника. Той просто помни, колко превратна може да бъде съдбата. Съзнава, че е решаващ „утрешният денˮ, че нищо не е окончателно и дадено веднъж завинаги. Непреходен е само нравственият императив на човещината.

…За да остане незабелязано това велико послание, изиграва неблаговидната си роля трайно възприетата интерпретация, която води началото си от „Поетикатаˮ. Счита се, че Едип е „културен геройˮдоколкото главната му заслуга е да реши загадката на Сфинкс за човека. Но все пак, когато вниманието е насочено към антропологическите особености: как първо въпросното същество пълзи, после здраво стъпва на два крака, докато накрая му се налага да си помага с „трети кракˮ  — с тояжката, патерицата, бастуна — духовните измерения на личността биват пренебрегнати. Впрочем, тъкмо в това се оказва уязвим тиванският владетел, който заедно с брата на съпругата си интерпретира пророчеството за спасяване от епидемията като придворен проблем – не е отмъстено за някогашното убийство на предишния владетел. А всъщност, бедите и болестите идват от тираничното управление. Не случайно трагедията се казва „Едип тиранинътˮ, а като следват безпроблемното схващане за уж статичния герой, преводачите са наложили осъдителното прозвище да се замества от монархическа титла – „Едип царˮ.

Този пример ясно показва, как при оценяване на художествените творби, както и за нормативно наставляване на творците, естетическите доктрини водят до изопачаване  или прекъсване на органиката. И е важно да осъзнаваме, че валидността на тази догматика е съмнителна поначало, а „научниятˮѝ авторитет е преходен. Такива предписания и тълкувания изглеждат убедително, ала след време, догмите, заради които са разрушавани храмове, забранявани и изгаряни книги и картини се превръщат в исторически куриози, стават нарицателни за ревност към същинското творчество, за недалновидно отношение към онова, което е истински значимо.

Много точно го е казал Александър Пушкин в своя Предговор към Осма глава на „Евгений Онегинˮ:

„Ако времената сами по себе си се развиват, като науките,  философията и гражданското състояние се усъвършенстват и променят, то поезията не променя своето място и остава една и съща. Целта ѝ се запазва, както и изразните средства. Докато понятията, научните трудове, откритията на великите представители на старинната астрономия, физика, медицина и философия остаряват, и всеки ден се заменят с други, то произведенията на истинските поети си остават свежи и вечно млади.

Поетическото произведение може да е слабо, неубедително, погрешно, – но вината може да е единствено в дарбата на автора, а не във времето, което го било изпреварилоˮ.

Именно затова при оценяване на художественото наследство трябва да се преодолява хипнозата пред трактатното мислене, доколкото то създава концепции с най-екстравагантни понятия, които хем изглеждат много „зумно”, хем чрез тях всеки намек за живо внушение се свежда до сухи и умозрителни схеми.

Ето още един пример за схоластичен подход към друга пиеса на Софокъл. В учебник по литература за осми клас, авторите на раздела за античната литература Б. Богданов и М. Герджикова драстично подменят художествените прозрения чрез сякаш ефектна формула:

„Трагедиите на Софокъл са своеобразен химн на човека, пресъздаден от поета, както казва Аристотел в „Поетика”, такъв, какъвто трябва да бъде”. (Б. Богданов, М. Герджикова, Н. Драгова, С. Радева. Литература за 8 клас на средното общообразователно училище. С. 1985,  с. 84.)

Дефиницията трябва да е валидна за цялостното творчество на гения. Но ако чрез дадени трагедии се изпява химн, то къде е в тях мястото на конфликтите, на престъпленията? За да се мотивира мнението, че Софокъл представя и възхвалява свой „образецˮ, се използват стихове от Софокловата трагедия „Антигонаˮ:

Много са чудните неща,

но човекът е пръв сред тях. (332, 333)

Дали е оправдано да приемем за комплимент думите, с които започва първата песен на Хора от тивански старци.  С тези два стиха Б. Богданов „аргументира” твърдението за химна и в студията си: „Антигонаˮна Софокъл – естествената мярка на една велика трагедия. (Антична литература. Т. 1. Велико Търново, 1996, с. 289.)

Най-напред, тези стихове можем да възприемем в проблемна светлина: учудваме се не само от някакъв прекрасен обект, но и от проявите на вероломство и подлост, от предателството. Началото на един монолог няма как да изчерпи цялостния смисъл, нито на самата пиеса, какво остава на запазилите се седем Софоклови трагедии.

Заслужава си обаче, да видим какви други размишления изказва Хора в текста на същата тази песен, която е започнала с неоспоримото първо място за човека според критерия „учудванеˮ:

               Той има безкрайната мощ
да бъде изкусен творец
и по пътя си следва ту добро, ту лошо.
Потъпква родния закон
и божията свята правда в светлия град.
Не е градът за оня, който срам
чрез дързостта си е добил! (365-372)

Както се вижда, достатъчно е да не приемем представената от Богданов сентенция на Аристотел за окончателна истина, за да разберем: в тази песен няма възхвала, а се поставя проблемът за човека. Можем да се замислим и за колизиите в цялата „Антигона”. За това, че братята Полиник и Етеокъл загиват в схватка помежду си, понеже единият е дошъл да отмъсти на онзи който го е измамил и обрекъл на принудително изгнание

…В съобщението на Вестителя за смъртта на Антигона и Хемон в пещерата-гробница, отново виждаме предусещане за ценностите на човещината, които ще се утвърдят с християнството:

                   Да, изгуби ли

човекът своите радости, не смятам аз,

че той е жив – за мене той е жив мъртвец.

Безчет да бъде в твоя дом богатството,

живей във царски блясък; ала нямаш ли

в живота си човешка радост, другото

Е по-нищожно на дима от сянката. (1156-1171)