Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.06.2022 03:59 - За Тончо Жечев - “непричесани” мисли...
Автор: orlinstefanov Категория: Изкуство   
Прочетен: 1372 Коментари: 3 Гласове:
2

Последна промяна: 29.06.2022 03:59

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Студията, която предлагам на читателите на своя блог бе публикувана приживе на много популярния “гуру” в литературния ни живот. Надявам се да е интересна и сега...

 ———————————

         УТОПИЧНАТА  ХАРМОНИЯ В  МИТОЛОГИЯТА  НА  ТОНЧО  ЖЕЧЕВ

                                  Не може да има
                                  класова истина,

                                  но може да има
                                  класова лъжа.

                                  Николай Бердяев

В своите изследвания за  идеокрацията, когато идеите се схващат като претекст за упражняването на власт няма как да пропусна нашето време, чиито противоречия изстрадваме на собствен гръб. А с това, че възгледите на Тончо Жечев са достатъчно показателни за тенденциите в духовната сфера на обществения ни живот, очаквам да се съгласят дори вероятните ми опоненти. В много от неговите изказвания след 10-ти ноември 1989-та г. се прокрадва повече или по-малко изявено усещане, че е отговорен за някои подмени на истинските с привидни ценности. За лансирането на теории, които обслужваха  застойното статукво. Това се прави с доста далечен рикошет, тъй като предишните оспорвания са квалифицирани като "хайки", но с устата на вразумяващите го "доброжелатели", към които си има свои резерви. И все пак на Тончо Жечев му се е наложило със задна дата  да се отрече от абсолютната безпогрешност:

"През втората половина на осемдесетте години се поддадох на илюзията  за една перспективна и плодотворна линия в нашата култура, без да отчета, че при съществуващата  система е невъзможно процъфтяването на отделна област от обществения живот при общата развала и апатия." (Тончо Жечев. Непричесани  мисли. В-к "Работническо дело", 22 март 1990 г., с.3.)

В този неголям цитат спектърът за тълкувания и за проблемни питания е доста широк. Какво например се разбира под процъфтяване и кое ще да е развала и апатия? Нали с "допингови" средства упорито се налагаше видимост, че културата процъфтява, а този разцвет трябваше да прикрива нежелателните тенденции в обществото.  Обаче по-важно е да се отбележи, че  при случай може да се развее и бяло знаме. Значи предишната непогрешимост е разколебана, макар че си остава  дискусионно доколко е искрено и до каква глъбина може да стигне това покаяние. Но изглежда, че тази капитулация е най-вече принудителна, щом е потрябвало и ние , непосветените, да научим как лично Тодор Живков помогнал навремето  да се издаде някаква остро дискутирана книга на нашия автор. Това е изпреварващ ход, за да може час по-скоро да се прокламира следната оневиняваща сентенция:

"Но много бързо искат от нас да забравим, че сме живели не в абстрактния свят на притчите, а в конкретен свят, в който е трябвало да се бориш, да помагаш на хора, да отстояваш една или друга тенденция, да преодоляваш не световното зло, а конкретното зло и мястото на всеки трябва да се зачете не според теоретическите му абстрактни построения, а доколко е помагал на доброто, човечното, красивото."(Пак там.)

Прави ли ви впечатление, че докато упреква "искащите забрава" съдници, Тончо Жечев по най-парадоксален начин иска от нас да не се отдава значение, т.е. да забравим някогашните му теоретични построения и да му признаем някакви си конкретни помощи. Но така не се ли оказва, че щом като и Тодор Живков е правел подобни жестове, най-малкото около оспорваната книга на Жечев, всеопрощаването може да се окаже основният патос. И то въпреки че по-сетне чувството за вина се обявява за "основно културно чувство у човека, без което той не е личност". (Пак там.)

Не са ми известни може би многобройните добри дела на Жечев. Изглежда и той самият не обича да изрежда конкретните факти, щом като дори не се разбира за коя точно книга е бил ощастливен с толкова високо меценатство. Жалко, защото изповядваните в нея мисли биха могли да имат типологично значение. Ако съдим по полемичния  "кръстосан огън", на който е бил подложен въпросният му труд, то е вероятно да става дума за "Митът за Одисей". Но от друга страна се споменава, че "Българският Великден" е била дамгосвана като "антиреволюционна книга". Може би покрай тази своя неосведоменост и като си оставам неприобщен към езотеричните кръгове, в чиято власт е била (или още е?) висшата стратегия по "дворцови" канали да се осъществяват свръххуманни замисли, аз не ще се откажа от необходимостта да зачетем теоретическите абстрактни построения на Тончо Жечев. Нали можем да сме сигурни, че член-кореспондентска титла не се присъжда заради списък от дела и се имат пред вид съответни теоретически усилия. Освен това категоричността, с която Жечев и хората от неговия кръг квалифицират  опонентите си като "хайки", трябва да се е подхранвала от някакъв понятиен апарат, от теоретична подкованост при някаква собствена посветеност в далечна и не за всекиго достъпна перспектива...

Накъсо казано, позволявам си да не призная налаганото табу върху теоретични анализи и обобщения. Готов съм например от самото начало да напомня някои общи черти за утопичното мислене:

"уповаването на подкрепа от страна на изтъкнати личности, притежаващи власт, филантропи и т.н." (Утопия - Философская энциклопедия.Т.5, М., 1970, с.296.)

Разкритите от самия Жечев действия покриват тази характеристика и активно - като подкрепящ, и пасивно - като обект на висока помощ. Значи не можем да приемем за изстрадана платформата му като главен редактор на "Септември", с която изрично се обявява против утопията, обещавайки да:

"прави всичко  възможно според възможностите си (повторението е на Т. Ж.-О.С.) да разобличава и да предпазва от съблазните на разни утопии, на абстрактните умозрителни настроения, които ни обещаваха светло бъдеще,а ни хвърлиха в ново средновековие." (Т. Жечев. Списание за обществено и литературно съгласие. - Септември,  1990, №3, с.8.)

Ето в такъв момент би могло да прозвучи някакво покаяние. Нали съвсем доскоро литераторът открито тъгуваше, че човечеството напуснало пелените на средновековието и тръгнало по пагубния път без одисеевско завръщане и т.н. и т.н. Според Т. Жечев, за да се преодолее отчуждението, следва да се възстанови природното течение на времето, та ароматът на ритуалното свещенодействие да гарантира повторяемостта, сферичната затвореност на циклите в живота. Ами не е ли утопично прокламираното идеализиране  на "християнската култура" като пълноценен начин да се преодолеело варварството. Тук веднага можем да се запитаме как така много източни народи хем не изповядват християнските ценности, хем са постигнали изключителен икономически и духовен напредък. А в същото време не са отминати  от дълбоко кризисни процеси страни, в които набожността е просто нарицателна. Като католическа Полша да речем, която е родина на сегашния божи наместник във Ватикана. Значи  тезата на Т. Жечев, че

 "Ако погледнем навсякъде по Европа и по света, истинският персонализъм, истинското гражданско общество са изградени там, където е имало истинска християнска култура" (пак там)

е крайно оспорима и може да породи само нови заблуждения. Това означава, че не е надрасната предишната склонност към "поддаване на илюзии" и значи ще си струва труда да потърсим корена на тези възобновяващи се утопии...

Към изказвания, пареценки и характеристики на Т. Жечев съм бивал критичен още отдавна. Например по времето, когато в доста обширен разговор с Ат. Свиленов той направи аналогия чрез предстоящо свое разпъване с Голготата на Христос и така се подсказваше собствената му мисия на пророк. Пак там се предприемаше посрамване на "критикарите" чрез напомняне на изказването при Оскар Уайлд, че щом публиката спорела, значи худолжникът е в хармония със себе си. Диалогът пъстрееше и с други крайни съждения, с открити или завоалирани нападки, остри квалификациирцугхук

 на емоционална основа. Разбира се, нахвърлените по повод на тези парадокси мои бележки останаха непубликувани и сега се налага отново да се връщам към онзи разговор от 1981 г., в който полуфамилиарно, но затова пък изповедно са споделени елементи от ценностната система на критика. Любопитно е например схващането му, че за творческия дух е по-важно  да бъде:

 "жрец на ново единение и хармония, на нова красота и чистота."(Т. Жечев, Ат. Свиленов. Осмисляне на традициите, вярност на идеалите. - Лит.

фронт, 1981, 19 ноември.)

Особено занимателна е следната автохарактеристика:

"Засега все още не съм излязъл и трябва да кажа с голямо съжаление ще изляза от "митологичните" си занимания, има там нещо хипнотично, привлича като змията птичето, не е лесно човек да се откъсне. Почива си някак духът сред тази приказност, фантазия, пророчества, красиви видения, а аз съм един вече уморен човек, имам право на свойта си почивка".

Сигурно долавяте  с колко различни интонации се правят признанията преди - самоуверени, "патриаршески", даряващи ни искреност - и сега - измолващи своето си оправдание, разчитащи на снизхождение заради изрично демонстрирана чистосърдечност. По-важно е обаче да разграничим факта, че още навремето митотворческата установка е изповядвана съзнателно. Че е била налагана хармония в отделната сфера чрез красивото, фантазното, приказното, за да може да се постигне онова отпускане и комфорт, което е желаното състояние, осигуряващо собствено спокойствие. Но такава корист не може да не доведе до трагична вина. И не за да си потриваме ръцете в злорадо лткуване, ще трябва да се очертае този порочен кръг. По-важно е да разберем откъде водят началото си сантименталните въздишки за идеализираното минало. Защо например е потрябвало напомнянето на Киркегор с деветте му месеца в майчината утроба, които вече го били състарили. Какъв е коренният замисъл в апологията на умереността, в стремежа всичко да се притаи, да замре в ритуално "бавене".

 Тончо Жечев изпъстря своите есета от "Мита за Одисей" с безбройни препратки към литературни, исторически и научни факти, произведения, личности, тълкувания. Този своеобразен фойерверк на авторовата ерудиция, обаче, има  за предназначение да се прокара по сравнително незабелязан начин строго тенденциозна мисъл. Обилните примери трябва да "удавят" евентуалния критицизъм към инак твърде неочаквани тези. Мисля, че особено показателно за този подход е отделното есе за Гьотевия Фауст и за Одисей, в което отново се варира колко пагубен е пътят без завръщане. И в същото време Жечев изцяло пренебрегва основното внушение от великото произведение на Ваймарския мъдрец. Става дума за това, че главното изкушение да бъде спрян прекрасният миг, да се задържи ходът на времето обслужва силите на злото. Такъв е смисълът и на финалната сцена, която е описана в есето - че най-голямата съблазън е социалната утопия, заради която Мефистофел дочаква душата на Фауст!.. Уви, оказва се, че покрай криволичещите разсъждения могат да останат незабелязани или да бъдат нарочно пренебрегнати съдбоносните зависимости, докато при  мотивирането на собствената "любима идея" за спирането на времето се оказват добре дошли и най-условните етимологични препратки:

"Думата "забава", възприета от почти всички славянски езици, например произлиза от старобългарското "бавя", задържам, т.е. бавя великолепния миг, самото време, спирам течението му, за да си поиграя като дете или ангел, като тези, за които няма време, то е спряло , не тече."(Т. Жечев. Митът за Одисей. С., 1989, с.122.)

И така, още в предишните текстове на Тончо Жечев се убедихме в предостатъчно тенденции към митологизация, израз на консервативни умонастроения. И ако сега отново се заемам да споделя свои принципни несъгласия, то не е само защото този път ще стигна до читателите. Подтикът дойде от странно наглед, но неслучайно съвпадение. Натъкнах се на едно отворено, ада непубликувано писмо на Георги Бакалов до Максим Горки. С него е трябвало да се преодолее тягостното за Бакалов впечатление от критична проява на Буревестника във в. "Правда", в която е поставена  под съмнение "своевремеността на издаването" на книгата на Алеко Константинов "Бай Ганьо". Българинът се опитва да докаже колко голяма, всеизвестна и призната е тази творба. Личи огромното му разочарование на популяризатор, че толкова знаменитото перо се е заловило да громи едно преводно класическо произведение, и то по време, когато такива квалификации имат убийствена (в буквалния смисъл) сила. Но тъкмо за човека, който е станал заложник в митологизирането на Сталиновата действителност, аргументите на популярността нямат особено значение. Далеч по-важни са диктуваните от властническия инстинкт съображения и затуй за Горки е "много тъжно", ако това е "най-популярната книга" на българската литература". (Г.Бакалов. Избрани произведения. Т.3, С., 1964, с.277.) А както ще видим, сходни резерви проявява и Тончо Жечев...

Мисля че се получи прелюбопитен парадокс! Същото стана, когато в "Литературная газета" бе споменато за неназован български професор, който единствен защитил метода на социалистическия реализъм. Тончо Жечев побърза да го прикани да излезе от анонимност, та да се разгърнела плодотворна дискусия. Тук вече имаше лукавство, защото и така се досещахме, че това може да е бил само В.Колевски. Той обаче наистина вдигна тази ръкавица и разгърна някакви свои съображения. Сега вече се притаи онзи, който бе подхвърлил предизвикателството. Вероятно е Тончо Жечев най-малкото да си е спомнил заглавието на една своя рецензия за книга на Дмитрий Марков: "Утвърждаване естетическата широта и историческите перспективи на социалистическия реализъм"?..

Но нека напомнянето на тази некоректност си остане само пример, с който може да се освежи изложението. Готов съм да приема също, че предишните реверанси към официално насаждания метод са били само задължителен елемент от безкористно провеждана стратегия на конкретното застъпничество за доброто,  на помагането на хората и т.н. Отгоре на всичко, онази рецензия може да се отдаде на вежливостта, която си струва да бъде засвидетелствана към един предан ценител на българската литература, какъвто е авторът на похвалената книга.

Но каквито и уговорки да са възможни, не бива да се изпуска по-дълбокия смисъл на сходството между позициите в оценката на знаменитата творба на Щастливеца при Горки - един от основателите на метода, от една страна, и при нашия адепт на "задържането и забавянето"  на времето - от друга. Показателен белег на това сходство е, че както Горки не признава автора на "Бай Ганьо" за писател, а го е нарекъл просто "българина Алеко Константинов", което с огорчение отбелязва и Г.Бакалов, така и Жечев търси начин да омаловажи творческото му дело:

"В цялата му литературна дейност няма нищо литературно... Всичко написано от него е един тритомен пътен бележник... Алеко беше твърде чужд на литературата, за да съчини антагонист..." (Пак там,с.109.)

За да стигнем до общото ядро на подобно отношение, е добре да се ориентираме от едно сравнително ранно изявление на Т. Жечев в негов портрет на Йордан Радичков. В обобщителния завършек четем следното предупреждение:

"Във всеки сатирик и иронист има нещо от прокълнатия род на Кай, андерсеновия герой. Кай си играел с остри, ръбести ледени кристалчета, съставял от тях цели думи, но никога не могъл да образува от тях  думата, която особено много искал - Вечност. Кай играел на китайска главоблъсканица, защото парче от дяволското огледало , което правело всичко много смешно, попаднало не само в окото, но и в сърцето му. Алеко Константинов, Сервантес, Гогол носят дяволските прашинки в очите, но не и в сърцата си..." (Т. Жечев. Литература и история. С., 1989, с.388,389.)

Като си оставя вратичката, че все пак сърцата на класиците са незасегнати, Жечев още през 1966 г. откровено смята, че чрез сатиричното не може да се влезе в досег с вечното, с хармонията. Такъв вид дарба е малко нещо прокълната и не предлага онзи хипнотизъм, който да го привлича като змията птичето. Къде ти пък духът да си почива, щом ще няма "приказност, фантазия, пророчества и красиви видения", нали?

Друго по-пряко неприемане на внушенията от "Бай Ганьо" е зафиксирано в едно прословуто интервю във в-к "Пулс". При очертаната обща задача в навечерието на 1300-годишнината на Българската държава "в нова светлина да видим цялостния български литературен живот", у Алеко била обезкуражаваща  неговата "трагична липса на самочувствие и сляпо насочване по път, проправен от други." (Да вложим своя духовен опит.(Интервю с Т. Жечев) - Пулс, 1978,12 септември.)

Несъмнено е, че се разгръща някаква кампания, но доколко литераторът е неин изпълнител, а в каква степен е и неин генератор? И двете роли са достатъчно обезкуражителни, но е важно да не изпускаме тези квалификации, за да не пропада светогледният заряд на нашите размишления. Според Жечев сатиричните внушения са като студен душ за насажданата от него приповдигнатост и затова те трябва някак да бъдат екранирани. Могат, например, да се обяснят с исторически възникнал провинциализъм, който уж карал Алеко да възприема Запада, като вече постигнат идеал:

"При Алеко Константинов дори не се прокрадва някъде тази мисъл, че колективният опит на нашия народ през тия 1200 години съществуване може да подскаже нещо в решаването на европейските и наши проблеми."

Във вече по-сетнешното си есе "Одисеята на Щастливеца и Бай Ганьо", Жечев мотивира особеното си отношение към типа на Бай Ганьо с предупреждението на народния лечител Димков, който напомнял, че древните не казвали на пациентите си болестта, когато не знаели цяр на болестта. Сиреч, внушението от Алековата творба е болестотворно и трябва по-напред да се намери каква е противоотровата. Сега вече Жечев обявява, че е намерил с какво да неутрализира тази одиозна фигура. Без да отговаря пряко на критиците си,  прибягвайки до снизходителното обръщение "детето ми", той споделя откритието си, че извънлитературен антипод на Ганьо е самият автор и едва като се извика неговият образ,

 "от най-мрачните страници, над които сме се смели и се смеем, ще лъхне милост, любов, надежда." (Т. Жечев. Митът за Одисей, с. 109.)

Досещате ли се, впрочем, че през тази призма ще може да получи оправдание и хладният отзив на Горки. Той или пък неговите читатели откъде да почерпят такъв компенсиращ полъх? За тях Алеко просто си е някакъв българин, а не онази антитеза, на която разчита Жечев:

"У Алеко ще забележим най-рядкото у нас качество на възторженост, безрезервност, душата му не се храни със съмнения, а жадува за вяра, за обожание..."(Пак там.)

До този иконописен образ Жечев стига  чрез различни уж ненатрапчиви подмени и силогизми, чрез аналогията, че един такъв увлечен покорител на Черни връх не може да не е със "страстен, жив и силен порив към идеалното, високото, небесното." А в тази поредица от донкихотско-религиозно-екстазни добродетели идва ред и на едно съвсем странно, за да го премълчим като безспорно  Алеково "достойнство":

 "Неговото отношение дори към ръководителя на партията, на която принадлежеше - Петко Каравелов - е като към идол, близко до обожанието, женствено и нежно." (Пак там.)

Не се наемам да твърдя какви са били взаимоотношенията на тези двама знаменити мъже, но е ясно, че не партийното лидерство на единия и партийната принадлежност на другия  са били от значение. Толкова по-очевидно е как Жечев раздува или досъчинява такива черти от характера на Алеко, които да обслужват насаждането на свещената за него умереност, хармонична застиналост, балансираност на взаимоотношенията в рамките на някакъв първоначален модел.. Така почти неусетно се потулва дразнещата го, "прокълнатата" Алекова ирония, неутрализира се сарказма му срещу алчната наглост и самонадеяната  простащина. За да се спази най-накрая логиката на социалистическия реализъм със задължителния пример на подражание. Дали не е трябвало да произтича следствието, че и всеки член на предводителстваната от Т. Живков партия ще трябва да го обожава и обожествява, да го тачи като идол, женст... (но хайде поне сега да си спестим пълното изреждане).

Докато сме при горната аналогия, ще споделя, че за да се захвана с тази тема  получих подтик и от публикван автентичен запис за посещение на Тодор Живков във ФРГ.(Виж: В. Рупов. С Тодор Живков във Федералната република. - Отечествен фронт,1990, с. 5.) В него е просто поразително усещането, че се срещаш със съвременно въплъщение на нарицателния Алеков герой. И тъкмо това документирано потвърждение на многобройни предишни сравнявания подсказва, че неприязненото отношение към познатия типаж на бай Ганя е форма на завоалирано предпазване на височайшата персона. Тук не смятам, че е била сключена някаква откровена сделка от типа на: аз ще омаловажавам твоя "прототип" и ще насаждам изискващото се обожание, ти пък ще ме браниш  от "хайки", при случай може да ми се помогне в обнародването на книгите дето ми ги "облайват". Ясно е, че в такива неща нито за миг не се допуска фамилиарно стопяване на дистанцията и взаимните реверанси протичат по някаква по-органична процедура. Във всички случаи случаи обаче, Искра Панова всъщност извисява обекта на своята критика, когато търси у Жечев по-особена мотивировка за сходната буржоазна теза, че чрез Бай Ганьо е оклеветен българският народ:

"Като се изключи користно-класовият двигател - на негово място у Т. Жечев работи идейно-философският,- сходна логика управлява парадоксално и неговото тълкуване за Бай Ганьо". (И. Панова. По повод на един мит. - Философска мисъл, 1980, №7, с.31.)

Преди всичко, едното не изключва другото и користно-класов интерес може да се насажда под философски претекст,  което не е нещо друго, а чист вид идеокрация. По същия начин и идейно-философската проблематика бива поляризирана от силовите линии на класовата корист. И ако претекстът за възкачването на новата върхушка е бил в някаква нова идеология, това не отменя потребността от предишната непререкаемост, от насаждането на иначе познатата ни "богоизбраност".

Твърде показателна е например кривата на интереса към знаменитата творба на Христо Смирненски "Приказка за стълбата". Докато още не бяха актуални алюзиите с новите властващи, които решиха "по рождение" да осъществяват простото си възпроизводство, и докато в "Приказката..." все още звучеха с пълна сила интонациите за заклеймяване на миналото, текстът се изучаваше и с него се огласяха най-тържествено различни подиуми. Но скоро тя престана да бъде безобидна или пък пропагандна. Дойде времето чрез приказност и митологии да се иска почивка и тогава пророческата "Приказка за стълбата" следваше да се изтика вън от общественото внимание. Социалната поръчка  на силните на деня не допускаше да бъдат разкривани меценатските насърчавания. Личностите може и да си загубят облика, сърцето, но пък колко по-важно е да се създава видимост на хармония и да се насажда новата митология за благоденствието, което ни даруват обитателите на сияйните върхове.

И когато сега в условията на плурализъм Тончо Жечев все по-настойчиво пропагандира християнските добродетели, човек не може да не си зададе въпроса, дали това не издава тягата му към нова непререкаемост и върховен авторитет. Същата догадка може да обясни и прегръщането на монархическата идея. Нали при династичния механизъм държавният глава се сменя само заради физическата му смърт, без политически мотиви. Значи "умерено", по природна необходимост. Тогава новият властител и довчерашен престолонаследник не укорява придворните на своя предшественик, а специално ще оцени тяхното верноподаничество. Изобщо, в такъв осветен и от църквата строг ред могат да се открият много повече тихи пристанища за "одисеевско завръщане" и за хипнотично вцепенена почивка.

Такива проверки на новоизказани идеи чрез предишни признания и изявления могат да  се счетат за твърде екстравагантни и некоректни. Затуй нека да заявя, че не толкова сарказмът е онова, което ме ръководи. Уви, все по-разбираема е угрижеността на Тончо Жечев от стихийността, която се разгръща в нашия живот. И наистина са все по-заплашителни и нецивилизовани ултимативните искания, които не са съобразени с реалните възможности. Отхвърлянето на налаганите доскоро "класови истини" протича бурно, нетърпеливо и гневно. Отприщиха се прекалено дълго пренебрегвани интереси, страсти и инстинкти и тяхната разбушувана стихия помита доста ценности и наглед непоклатими йерархични пирамиди. Всичко това означава, че наистина трябва да сме отговорни, за да не се наложи нова класова лъжа.

Колко коварна е обаче дилемата на разсъдъчното "или-или". Тончо Жечев прави избора си при единия полюс. Залага на своята прословута умереност, клетвено предупреждава да не се допуска утопичната вяра в скорошно благоденствие:

"Идеално общество не може да бъде създадено. Никога не съм си представял такова. Множество престъпления в нашия век са резултат на утопиите, които се създаваха в това отношение". (Да вярваме ли в чудеса? (Разговор с Тончо Жечев) - Антени, 1990,с.8.) -

иска да охлади и да вразуми нетърпеливците, които "вярват в чудеса" нашият пророк.

Според мен не може да се поставя под съмнение, че неосъществимостта на идеално общество е заявена напълно искрено. При това заедно с категоричното "никога". Но колкото и да е искрен, този патос все пак е фасада за неговите утопични пристрастия в  друго отношение. Защото онази насаждана красивост и хармония, опоетизирането на патриархалния уют и спирането на времето може да не водят до големите престъпления на нашия век, само че това далеч не е достатъчно. По-важно е да се разбере колко мнима е безобидността на пълзящата проказа от застоя. От системата, в която някои са така "по-равни" от другите, че субординацията бива обявена за вечна и за да не бъде поколебана, се пускат в ход от най-перфидни до особено вероломни средства...

Какво струва например насилствената смърт на Георги Марков, позволил си да разбулва драпериите от социализма, който уж бе обявен за "реален" и не претендираше за "идеалност". Почти незабележимата подмяна от възможното справедливо към неосъществимото идеално общество предварително отвежда "на маса" високото напрежение от нравствените императиви и на тяхно място се настанява благовидният претекст за отказ от пагубните утопии. Но ако електрическото заземяване се нарече с житейски категории, то масата е всъщност софрата на потребителството. Или както го е казал Георги Марков:

"Лакомствата на българската писателска маса бяха прекалено много и прекалено съблазнителни, за да изкушат огромната част от моите пишещи братя."(Г. Марков. Литературни есета. С., 1990, с.36.)

Ето в този смисъл откриваме най-опасно проявление на лотофагията, срещу по-ниски равнища на която патетично се противопоставяше Тончо Жечев. За него тя се свежда  само до опиата на безпаметството, което уж спъва нужното завръщане към традициите и към предварително митологизираната патриархална яснота. Трябва ли обаче да пропускаме, че е вечна - а следователно както традиционна, така и неотменима - човешката тяга към справедливост, готовността за саморжертва, която е най-висшата християнска добродетел. Наистина Тончо Жечев е прав, когато заклеймява старозаветната традиция и като ни насочва към Новия завет с "истинския скрижал, който ни носи Исус Христос".(Т. Жечев. Пак там.) И все пак ще възразя, че главният водораздел не е в надмогването на лесно различимото озлобление, което и така се придържа към нехуманната максима "око за око, зъб за зъб". Спрем ли се дотук, значи да се разчита на морализаторско всеопрощение, от което (както и от идеалното общество) Жечев предварително се отрича:

"Изграденият човек, културният човек, плод на европейската цивилизация знае, че е непостижимо това "обичай ближния си", особено недостъпно е това "обичай врага си". (Пак там.)

Само че отново ни се предлага подмяна, защото решаващо е да се откажем от послушното принасяне в жертва на ближния си заради надлична, "божествена" воля, като в притчата за жертвоприношението Авраамово. Възможна е обаче саможертвата единствено по собствена вътрешна повеля, пък дори и да си ти божи син... Не е ли  тъкмо тази саможертвена преданост на справедливостта белег за истинската, несамозвана избраност и божественост?

...Но ето, че като споменах за Георги Марков, не ще мога да отмина факта, че той е рубрикирал есето си за "Българския Великден" при "Кълновете". Макар там да е на опашката, в непосредствена близост до "Плевелите", не е възможно творчеството на Тончо Жечев механично да се уподоби на бурен. И все пак да потърсим с повече аргументи какво е сетнешното израстване на тогавашния филиз. Вярвам досегашните размишления също да се вземат предвид, но е важно да не пропускаме и онези уговорки, които е направил още Георги Марков. Резервите му са особено показателни, понеже са се прокраднали в противовес на непременното му желание онзи критик, който му е препоръчан от Цветан Стоянов да е наистина светла и обнадеждаваща фигура. И все пак:

"Почти чистите националистически български позиции ... намерих за малко нещо реакционни, защото от тях следваше агитация за прекъсване на толкова благотворното влияние на извънрегионалната култура."(Г. Марков. Пак там, с. 87.)

Г. Марков хем споделя това свое неласкаво усещане, хем тутакси подбира амнистиращата догадка, че може би става дума само за случайно съвпадение с "принципно неискрената, лицемерна и заповядана от чужда държава официална патриотична линия". (Пак там.)  По-съществена е вметналата се характеристика, че все пак съвпадението е било "за негово (т.е., на Т. Жечев) щастие".

Защото тази ощастливеност може да е търсена от литератора нарочно, макар и непряко. Ще си позволя също да не зачета като похвала твърдението, че "Българският Великден" бил премълчаван от "водещите говорители на партийната критика", а я били рецензирали само "третостепенни критици". Защото не може да се пренебрегне фактът, че тази книга получи Димитровска награда за 1980 г. И претърпя няколко издания, сред които и луксозно. Георги Марков бе вече мъртъв, когато неговият "кълн" бе привлечен под опеката на друг особено загрижен и всесилен градинар. Дотук научихме за решаващата помощ по излизането на оспорвана книга, но дали това е било единственият жест на внимание? Изглежда, тъкмо тези метаморфози са накарали Розалия Ликова да пропусне в своя предговор към есетата на Марков името на Жечев, предвиждайки го в безобидното "и др.":

"Г. Марков беше писател с ясното съзнание за действителните литературни ценности. Неговият бунт срещу изкривените критерии и стойности го водеше към имената на Далчев, К. Павлов, Р. Ралин, към творчеството на Радичков и Стефан Цанев, на Цветан Стоянов, Владо Мусаков, Ст. Стратиев и др." (Пак там, с. 22.)

Показателна е преценката на Г. Марков за отношението на Жечев към Константин Леонтиев. Той буди симпатиите му със своята наблюдателност, с пиетета си към Ориента и с влечението си към "цветущата пасторалност", съчетано с неприемане на буржоазната модернизация. И Тончо Жечев наистина

 "изповядва някаква своя интимна любов към странния русин, защото е открил у него мисли, под които и сам би се подписал."(Пак там, с. 93.)

Само че тези мисли далеч не се изчерпват с импониращия на Марков отказ принудително да се понася отечеството такова, каквото е. Промяната като условие за синовната преданост съвпада и у Марков, и у Жечев, но както идейните, така и житейски засвидетелстваните направления за тази промяна са противоположни. Емигрантът жадува за свобода на личността  и това му погубва живота, а приближеният до господстващата фамилия интелектуалец опоетизира консервативните въжделения на "официалната патриотична линия", "поддава се на илюзии" и така си спечелва челно място сред "изкушената огромна част от пишещите братя".

...Като напомням отново, че несъмнената доброжелателност е и мярка за достоверност на свидетелството, подчертавам, че според Георги Марков личността на Леонтиев е изповедно близка за автора на "Българският Великден". Тогава ни остава да се замислим дали не се крие и своеобразна похвала в ужким заклеймителната оценка, че на Леонтиев са му присъщи мисли от ницшеански тип. В това не би имало нищо чудно, тъй като със своя естетизъм Ницше е спечелвал за свои адепти и далеч по-прославени с революционната си преданост личности като Горки и Луначарски. Вярно е също, че и те потърсиха идеократичния претекст  чрез изкуство да се насажда гражданска религия за преданост на вожда. Тогава ще е излишно да се учудваме, че във въжделението си да намери личност-гарант за общото смирено добруване, Тончо Жечев показва такава неправдоподобна гъвкавост. Сегашната му идея е монархическата, докато довчерашните му кумири най-"невинно" са анатемосани:

"Социалистическите вождове", "социалистическият елит" най-бързо се превръщат в пирати на първоначалното натрупване. А трябваше да ни поведат към нов обществен рай..." (Т. Жечев. Болки от текущото. Из моя дневник. - Литературен форум, 1990, 1 ноември, с. 2.)

Как обаче да оценяваме подобна гъвкавост, след като е ясно, че и на идеологическата вкамененост е трудно да се припише привлекателност. Нали не може да се отрича правото на свободен избор и на отрезвяване от илюзиите, на проглеждане за действителните и отхвърляне на натрапените "закономерности"? Всичко това е така, но само в случай, че промяната е безусловно искрена, ако заблужденията са осмислени в техния корен. Важно е да се стигне до светогледното ядро, над което са се надстроили и фалшивите похвати за извеждане на хитроумните идеологизирани построения.

Тук ще потрябва критичният поглед отстрани. Вече стана дума за премълчавания на основни мотиви, докато тенденциозно се подбират случайни качества, за демонстративна полемичност и наставническо прогласяване. Разбира се, в това отношение моят критицизъм може да бъде посрещнат "на нож", тъй като подобни недостатъци се считат за някак органични и се отдават на по-особения стил, на непроизволната емоционалност. Дето се казва: дори да е грешно, човешко е да се греши. Но не очаквах, че ще може да се стигне до пряко съчинителство на цитати, с които да се подкрепя основната собствена концепция, до фалшиво позоваване на томове и страници от произведения на  сякаш безспорни авторитети. Каква бе обаче изненадата ми да се натъкна на несъответствия  при две поредни цитирания от последната страница на встъплението към "Българският Великден". Манипулирането е особено коварно, тъй като единият цитат е приписан на суперавторитета за времето Ленин. Посочената в бележките негова статия "За хляб и за мир" намерих в 35-ти том от петото издание на Събраните му съчинения. Излязъл е през 1969 г., а предговорът е датиран с декември 1973. Най-напред ме озадачи защо е посочен том и страница не от последното издание и трябвало ли е текстът да се представя в собствен превод. Подобна небрежност е недопустима, толкова повече, че книгата претендира за строга научност и впечатлява с изобилието от неизвестни материали, архивни източници и отдавна отзвучала периодика. Трябва ли и тях да поставяме под съмнение, щом при толкова достъпен източник е било възможно да се изпишат думи, които Ленин не е "казвал" поне в това си писание:

"Като че ли с цивилизацията, с културата страните отново се възвръщат към първобитното варварство, отново преживяват такова положение, когато дивеят нравите, звереят хората в борбата за къшей хляб ... "цивилизацията", "културният" капиталистически свят върви към нечуван крах, който е способен да скъса и неминуемо ще скъса с всички основи  на културния живот." (Т. Жечев. Българският Великден. С., 1980,с. 20.)

Ако бяха истински, подобни мисли заслужават твърде проблемен коментар. Но те хем са приписани, хем тържествено се сочат като потвърждение на на изповядваните от Т. Жечев възгледи. Нямаше такъв текст и на стр. 145 от ХХII т. на предишното издание, което уж е било ползвано при цитирането...

В случай че не цените труда си и не сте поискали да ми повярвате, може да се провери и дали на стр. 327 от излязлата през 1940г. В Ленинград книга със съчиненията на Джамбатиста Вико "Основания новой науки об общей природе нации" ще откриете другото "говорене" за "новото варварство, варварството на разсъдъка и рефлексията." (Пак там.) Уви, и тук "любимата идея" е вложена насила в устата на нищо не подозирал автор. Това е въпиюща некоректност, но зад драстичния факт не бива да забравяме, че по начало прибягването до готови категории и представи  е методологически несъстоятелно. Главният съдник - историята , доста безтрепетно низвергва идеологическите колоси и истукани.

Уви, стремежът да се хармонизира действителността чрез митологизиращо преакцентиране на непреходните художествени ценности е плод от същите идеологически градини. Само дето нейните блага не са библейски неизчерпаеми и вкусването на плодовете на познанието  ще е неизбежно и без посредничеството на някаква коварна змия. Ето защо никакви кръгли годишнини, никакви заклинания за новост и съвременност на възгледите не могат да са оправдание за подменянето на истината с манипулираща многозначителност. Ето една напълно комплиментарна констатация от Б. Богданов, която обаче следва да се проблематизира:

"Не литературата, а мировъзприятието чрез литературата вълнува Тончо Жечев. Така от Омировата "Одисея" той е извлякъл идеите за завръщането в родния дом и за затварянето на кръга, за първичността на земеделската уседналост и паметта, която привързва към началото и първообразите, истински ценното в нашия живот." (Б. Богданов. За преводимостта на идеите. - Литературна мисъл, 1987, №3, с.155.)

Нима не се разбира, че с подобни "извлечения" за обслужване на някакви презумпции се стига до хаоса, който също може да е "нещо хипнотично", дето "привлича като змията птичето", само че този път за да го погълне по най-прозаичен начин, нали? За "приказност, фантазия, пророчества, красиви видения" не остава каквото и да било място. Лимитът им пресекна още докато траеше сладостното "за-бавяне на времето”, тъпченето в омагьосания затворен кръг. Във финала на обширния си диалог със Свиленов, изрази от който току-що  си припомнихме отново, Жечев изрежда следните нужни качества за критика:

"Култивиране на дарбата, щом е дадена, творческа издръжливост, душевна и физическа чистоплътност, любими идеи, които носят повече мъки и възторзи, отколкото всички любими жени на тоя грешен свят". (Литературен фронт, 1981, 19 ноември, с. 5.)

 

Надявам се сега да е ясно, че неподкрепената от истина идея донася лъжовни мъки и възторзи. Че без ценностно ориентирани  и отговорно отстоявани критерии попадаме в много по-коварната, наглед задушевна, интимна, а всъщност задушна и развращаваща лотофагия на компромиса и на "духовния" сервилизъм. Тук е истински опасната утопичност, а не в и без друго дискредитиралите се утопии, които така настойчиво и в многобройни вариации разобличава из своите интервюта, статии и дневници нашият съвременник Тончо Жечев...




Гласувай:
2


Вълнообразно


1. kossef - Според мен...
29.06.2022 10:15
да се обръща внимание на хамелеони-те като него, е излишно удължаване естествения акт на заличаването им/му в Небитие... Приветствам те.
цитирай
2. orlinstefanov - Благодаря, но...
29.06.2022 12:11
За приветстването - изказвам признателност. Колкото до хамелеонщината, струва си тя да бъде разобличавана. Толкова повече, когато мимикрията е твърде завоалирана. Случаят с въпросния “гуру” е точно такъв...
цитирай
3. kossef - Да, да ги изобличаваме...
29.06.2022 17:05
приемам, но по-тежко и хуманно, същевременно, наказание за тях, като заслуга заради мимикриращия им егоцентризъм и грандомански стремеж към първенствуване, не виждам друго освен приживе заличаването им от споменът ни за тях, които: Главният съдник - историята - без друго низвергва, заличава... Дерзай!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: orlinstefanov
Категория: Изкуство
Прочетен: 723392
Постинги: 163
Коментари: 184
Гласове: 731
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031