НЯМА СПАСЕНИЕ ОТ НЯКОИ ПЕРСОНИ…

 

Неотдавна ми се случи да прекося пл. „Славейков” и макар да бързах поради щипещият Голям Сечко, ми се мярна том І от луксозно издание с трудове на Марко Семов „НАРОДОПСИХОЛОГИЯ”.

Тук ще възпроизведа едно свое мнение, което бе поместено във в-к „Монитор” преди 4-5 години, а тогава чл.-кореспондентът на БАН бе сред живите ни съвременници. Т.е., няма как да се каже, че съм си позволявал да „вадя нож на издъхнало псе”. Все още не съм навлизал по-издълбоко в „наследството” на човека, който вездесъщо препълваше публичното ни пространство и си мисля, че никога не ще му посветя особени усилия. Но в едно читалище се разговорих с библиотекарка, която следвала журналистика, и тъй като й предстоеше изпит при въпросния професор, тя извади от стелажите дисертационния му труд за народопсихологията, издаден от „Хр. Г. Данов” в първата половина на 80-те г. от миналия век.

И още на първата страничка се натъкнах на бомбастичното твърдение, че пътят на медвенския овчар (т. е., на Захари Стоянов) до жълтите павета пред Народното събрание бил дълъг и сложен. Но както със споменаваното по-долу копиране по аналогия от опрасването към забременяването, тук Семов ще да се е подвел от изказването на Георги Димитров пред петия конгрес на БКП. Защото жълтите павета са украшение на столицата ни едва след като са изминали близо 30 години от кончината на Летописеца. Да си допуснал такъв анахронизъм, а да те ценят (и да ти плащат) сякаш си будител на съвремието – това е твърде лоша атестация за нашето общество. Посмъртното канонизиране на графомана може да е особено желано от неговите наследници или сподвижници, но нека да има филтри, за да щадим горите, енергийните ресурси, а в крайна сметка и сивото вещество на нашите сънародници. Нали мозъците все повече се полират от толкова масираното им облъчване…

 

А ето и някогашната моя (отново подчертавам – прижизнена) филипика:

 

                           

Малък тест за големите претенции

 

Солидно е количеството на издаваната от Марко Семов книжнина, но все не е за вярване огромната продуктивност да се съчетава и с добро качество. Трябва ли нещо да се оценява, съставена ли е комисия, раздадени ли са награди – без М.С. също не се минава. Сега се чу, че щял да за оглавява читалищното дело, да не говорим, че от доста години насам и без ротационен жребий, незаменимият СЕМов е в състава на СЕМ.

И така, до скоро не бях  чел нищо от този автор. Само дето ми разказаха за скандала в писателските среди, че Хайтов дал тъкмо на него, а не на Радичков голяма литературна награда, та да унижи истинския писател. Обаче неотдавна ми попадна очерк на М.С. за Китай. Ако в каца с надпис “мед” има катран, нали не трябва да сме я изяли докрай, за да разберем несъответствието? Затова реших да се ориентирам по този текст. Той би трябвало да е представителен, щом с “Ханджоу” (бр. 28, 2005 г. на в-к “Словото днес”) Марко Семов се е отчел за командировката си по линията на СБП!

Но четеш и не можеш да се начудиш! Човек и нарочно не би постигнал подобна небрежност. Повърхностни и в същото време претенциозни впечатления са примесени с натякване за грехове на нашенския прехода. Сякаш човекът-съдник е бил в положение на вътрешна емиграция, та говори от позицията на обвинител. И е вече съвсем неуместна кокетливата закачливост, с която М.С. се “застъпва” за родните традиции. Намекът е: може да съм на недосегаема административна висота и то си е заслужено, но като народопсихолог, аз съм с вас и с никой друг. Нека видим една от мечтите, за които въодушевено се изповядва известният пътешественик:

“Каквито мезета имат китайците, това да ни е у нас, в България – да му заседнем в този уют с бутилка троянска сливова, и тези несвършващи всякакви мезета – от корена, от кората, от стъблото, от вътрешността, от върха, от съседката на цветето или растението, и от другата негова комшийка  – да седнеш, че както се казва в нашите песни, да не станеш”.

По-напред, да седнеш без да станеш е клетва, а не пожелание.  И нима за нашите ракийки си нямаме подходящи салатки? Колкото до описанието на чуждестранните специалитети, натрупани са такива приказки с комшийки и съседки, че ако ги напише някой студент, трябва да получи двойка. За жалост, пътеписът предлага печално изобилие от подобни измислици. Ето още едно голословно възторгване:

“От езерото китайците в Ханджоу направили море – едно от най-красивите морета. И град около езерото са завъртели, пак един от най-красивите, които съм виждал… От другата страна на езерото картината е същата… Даже на две места езерото е прихванато, да не се попилее, от два моста. Ако щете, мостове на въздишките ги наречете, ако щете на щастието, на запознанствата, на разходките – все ще е вярно. Тези мостове са толкова дълги, че едно момиче, ако тръгне по някой от тях, докато стигне до насрещния бряг, няма как да не забременее.”

Какви са недоуменията? По-напред, защо професорът пропуска, че забременяването не е въпрос само на времетраене и не става в крачка. Май тъкмо у Радичков има сравнение как някакво село било толкова дълго, че една докато свиня го извърви от край до край, тя ще се опраси. Но в тази хипербола все пак участва заплодена самка и тогава времето може да се уподоби с изминаване на дълго разстояние. А кога едно езеро се определя като море? Сол ли е насипана, генератор на морски вълни ли има? Море или езеро е “прихванато”, от къде дойде другата страна, щом градът изначално бил “завъртян” около езерото (или морето?) Изброяването на възможните имена за мостовете също показва как се скалъпват кухи фрази, тъй като от известния Мост на въздишките във Венеция, осъдените се прощавали със свободата си преди да ги вкарат в ужасяващи килии… Затова спирам дотук.

Ще ми се обаче да попитам какво значи глаголът “подфундям”. Не ще пропусна и възклицанието: “Но прощавай, Гиргино! Хубаво беше, но свършва.” Поначало е грозно да се намесва при раздяла с гостоприемна страна някакво си женско име. Но отгоре на всичко се оказа, че след Гиргина лафът имал друго, нецензурно продължение: “Е--м ти панаиро”.

…Е, наскоро се разбра, че “Ханджоу” не изчерпва впечатленията на Семов за новото му пътешествие и на пазара е поредната му книга “Китай, какво си всъщност ти?”. Да му е честита.

 

 

така за този човек.
Но за мъртвите или хубаво или нищо.
Всъщност аз почи нищо не знам за него.Преди години прочетох неговата книга "За Япония" и след това "Петнадесетият камък в градината на Рьоанджи" от руски автор, имам си я вече в къщи.
Втората много ми хареса.От там и за автора на първата книга.
"Подхващай" живите "светила"!?

В моя блог има постинги, които не прощават глупостта на доста прехвалени "авторитети" с постове в днешните ни заговорнически структури.
А Семов си го заслужава заради напъна да го представят като "вечно жив"...
О.Ст.

Видял марко, че тачат Иван Хаджийски и той вдигнал копито...

...но авторът не е Алеко Константинов. А и първият "Бай Ганьо" е уникат, а вторият - подражание.
Всъщност, горното е историята на голяма част от световната проза. Не мисля, че трябва да порицаваме Марко Семов за това, поне посмъртно - не виждам смисъл.
"Канонизиращите" го, подчертавам, са друга тема и за тях вече могат да се кажат много неща, но - всекиму според собствените заслуги!

Древногръцкият политик и поет от Спарта Хилон е казал: "За мъртвите или добро или нищо освен истината"...