СЪВРЕМЕННОТО РИЦАРСТВО? РАЗОБЛИЧЕНАТА, НО ПРЕНЕБРЕГВАНА ОПАСНОСТ…

 

Ето че дочакахме нова проява на чудовищна лудост: при среднощна премиера на поредния филм за Батман "Черният рицар: възраждането", дегизиран като един от героите на този „шедьовър” на масовата не-култура млад американец, отнема живота на 12 души и ранява десетки зрители. Единствено заради засечка на автоматичното му оръжие спира кървавият инцидент, който щеше да е с по-големи поражения върху невинни хора. После бива обезвреден подготвеният за взривяване арсенал в дома на двайсет и четири годишния убиец - студента Джеймс Холмс. За кой ли път интелигентността не възспира, а обслужва насилието.

…Но за такава опасност човечеството е получило предупреждение още от великия Сервантес. Неговият герой Дон Кихот също „блести” с изключителна начетеност, прегърнал е книжната „кауза” на тогавашната масова литература и, предрешен с подръчно стъкмени доспехи, въоръжил се с достъпни за него оръжия, потегля да върши своите „подвизи”.

Сервантес осмива „рицаря”, а като истински хуманист му позволява да си върне здравия разум. Земния си път той завършва като Алонсо Кихана Добрия, скъсал с налудничавите екзалтации на подражателството, заради които се е превърнал в опасно за околните посмешище.

Моят доклад в края на миналата година пред участниците в поредните Поспеловски четения към катедрата  по Теория на литературата в МГУ „М. Ломоносов” „Завещанието на Сервантес” е обнародван в Интернет:

http://svr-lit.niv.ru/svr-lit/articles/spain/stefanov-zaveschanie-servantesa.htm

Концепцията си съм представял неведнъж в свои моноспектакли, вече има публикация в алманаха „Петербургские строфы”, а за конференцията на Съюза на учените в България на 1 юни тази година направих съпоставка с нашите традиции в тълкуването на великия роман. И се оказа, че без ни най-малко да омаловажават силата на шедьовъра, класиците ни са изцяло критични към образа на Сервантес. После възниква идеализирането на „рицаря”, в което най-силно се престарава Тончо Жечев. Този дългогодишен гуру на литературознанието отъждествява Дон Кихот със… Спасителя Исус Христос!??!

Предлагам на вашето внимание началото на доклада, който е под печат в сборника на СУБ, като привеждам парадоксално пакостните „аберации”. Така е нарекъл фалшивите тълкувания съставителят на антологията „Дон Кихот в българската поезия” Петър Велчев, ала трябва да уточним, че изкривяванията са присъщи тъкмо на патетичното прехласване по умопобъркания от тогавашните „рицарски” идеали идалго. Сред днешните „рицари” е  убиецът от Норвегия Брайвик. Такъв е захласналият се по подвизи на киногерои в изпълнението на Шварценегер нашенски емигрант Деян Деянов, обезглавил случайна жертва в супермаркет в Тенерифе. И в никакъв случай не бива да пропускаме безчислените атентатори, отказали се от живота си по „идейните” подбуди за „свещен джихад”. На тази война станаха жертва и нашите гости от Държавата Израел, заедно с българския шофьор на взривения автобус.

Колко още примери трябва да посочваме, какви следващи потресения ще преживеем, докато проумеем колко опасна може да е „мисионерската” лудост?..

Прочетете, драги приятели, началото от доклада ми, и дано не ви плаши радикалната му предизвикателност. Все пак, е време да проумеем:

 

------------------------------------------------

 

 

ЗАВЕЩАНИЕТО НА СЕРВАНТЕС

 

С тия латински изречения и с други подобни, ще можете да минете за граматик, а да си граматик в наши дни, не е малка чест, и не е без полза.

Из „напътствието” към автора от пролога на романа за Дон Кихот

 

 

Ще започна с едно доста точно описание в Интернет за емблематичния герой на Сервантес Дон Кихот:

„Кльощав и непохватен, в нелепи одеяния, непрестанно попадащ в комични и унизителни положения, влюбен в глупава селянка, която е възвисена от възторженото му въображение като „дама на сърцето”, в световната култура той внезапно и по най-необясним начин се представя като идеал за рицарство и непоклатим дух”.

Вярвам да е ясно: формулата „по най-необясним начин”е твърде странна. Тя напомня Санчовата любезност, който желае на херцогинята да живее до самата си смърт…

Смятам, че това преобръщане на смисъла се корени в идеологически мотивираното желание да се превъзнасяме от подвизите и саможертвената храброст, като пропускаме потребността постъпките да не противоречат на реалността. Такъв е патосът на Любомир Левчев в неговата „Интелигентска поема”:

Художници,

вземете ме за въглен

и нарисувайте картина:

„Дон Кихот Ламанча

зове

на бой последен”.

Този фрагмент ми попадна в антологията на Петър Велчев „Дон Кихот в българската поезия” (София, 1988), в която четем и следното обобщение:

„Главната характеристика на многобройните поетични превъплъщения на рицаря от Ла Манча на българска почва е гражданският патос на героя, борческият ентусиазъм на човешката личност. Създанието на Мигел де Сервантес е било нужно на нашите творци като част от техните търсения на идеалния воин, вечния мечтател и борец срещу обществената несправедливост”. (с. 10-11)

Щом има „главна”, значи са налице и някакви периферни, не подходящи за основната „нужда” характеристики. Според Велчев имало:

„...Една незначителна група творби, в които героите на Сервантес се използват като нарицателни имена на одиозни исторически личности, отрицателни обществени явления и други”. (с. 11)

Напомням значението на „одиозен”: „неприятен, нежелателен, омразен”. Та в тези случаи резервираното отношение към рицаря Кихот и оръженосеца Панса било немотивирано:

„Т. Измирлиев нарича водачите на Германската националсоциалистическа партия „Дон Адолф и Санчо Гьоринг”, което вече е нещо съвсем абсурдно и издава една доста силна „аберация” в идейно-художественото зрение на талантливия наш хуморист” (с. 11)

Веднъж възприел идеализираната представа за идалгото, Велчев отхвърля сравнението на брата на Христо Смирненски Тома Измирлиев. Неговото стихотворение от 1933 г. „Берлинските рицари” е поместено в Антологията:

Всяко време, всеки век

в най-различен терк нюанси

ни поднасят по един

Дон Кихот и Санчо Пансо.

 

Някога той бил добряк

глупав, но и честен рицар

бил се с „омагьосан” враг

зарад мними хубавици.

 

Той и днес си е глупак,

но не е герой и рицар,

а се бие често пак

с вятърните воденици.

 

Като всеки маниак,

има си и Росинанта

- безобидната рая

той възсяда като кранта.

 

А блестящия си щик,

вместо във тулум с туршия,

мушва той с победен вик

във Михеловата шия.

 

Ето ги пред вас със чест

в поход двамата герои,

ала те се казват днес

Дон Адолф и Санчо Гьоринг.

 

Както виждаме, устойчивите характеристики са „глупак” и „маниак” , а в думата „герои” е вложена несъмнена ирония.

Но сред „незначителната група творби” има и други споменавания. Как трябва да се разбира тази „незначителност?” Дали заради техния брой или са такива имената на техните автори? Странно, но резервите към Дон Кихот изчитаме при класиците: Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов и при първия преводач на романа Трайко Китанчев. Да проследим с какви техни текстове ни запознава антологията.

През 1863 Славейков е писал:

„Честити бяхме да видим и да разберем, че между нашите отвъд Дунав еднородци намервало се и такваз ПАСМИНА ХОРА – Дон-Кишотовци, КОИТО ДРУГА ПО-ВАЖНА РАБОТА НЯМАТ, ОСВЕН С ПРИВИДЕНИЯ ДА СЕ СРАЖАВАТ!”

В 1871 Каравелов:

„Турците нямат хора, а само аги, бейове и господари, а маджарите нямат човечество, а само СТРАНСТВАЩИ ДОН КИШОТИ, хонведи, РИЦАРИ И ИЗКУФЕЛИ ГЛАВИ”.

А ето и убийствения сарказъм на Ботев:

„Ние говорихме вече, че в официално отношение високата и всемогъща османска Порта е срещнала големи затруднения. (…) разбира се, за нас, които познаваме твърде добре и ОСМАНСКИТЕ ДОН-КИШОТИ, И СВОЙСТВАТА НА ОНАЯ БОЗА, КОЯТО ВРИ в техните глави, подобни явления са съвсем обикновени и твърде естествени”. (1874);

„Когато прочетох това човеколюбиво намерение на просвещението, то захванах толкова СИЛНО ДА СЕ СМЕЯ, щото ако да беше моята слугиня Филип ІІ, то тя би помислила, че съм или луд, или че чета БЕЗСМЪРТНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА СЕРВАНТЕСА”. (1875)

По повод превода на романа на Сервантес Иван Вазов е дал следното определение още през 1882 г.:

„Дон Кихот е едно от ония произведения на человеческий ум, които имат всемирна почти известност. Тая книга е правила ДА СЕ СМЕЯТ всичките поколения от появлението й и до днес”.

Трябва само да се преклоним пред прозорливостта на тези колоси на българската словесност. Какво „незначително” може да има тук, е съвсем неясно, а още  по-разгърнато е наблюдението на Трайко Китанчев:

„Сервантес е написал велика сатира против человеческото самомнение (…) Дългият и мършав Ламаншки рицар е въплъщение на идеалната екзалтация изобщо, а дебелият оръженосец е реалният разсъдък, и двамата те същевременно представляват ПАРОДИЯ НА СОБСТВЕНИЯ СИ ПАТОС”.

На фона на тези точни оценки шокират гръмките фрази на известния есеист Ефрем Карамфилов. Открих ги и в неговия предговор към съкратено издание на романа за гимназистите, наречен „Дон Кихот и присмехулниците”. Да видим на каква словесна абракадабра трябва да вярва младото поколение:

„Йезуитът гледа със студени, присмехулни очи на живота и иска да го подчини на своите тези. Рицарят гледа на живота със сърцето си и се бори за разхубавяването на този живот”.

Привеждам още една формула, която досущ напомня „бисерите” от кандидатстудентските съчинения:

„Дяволска е хитростта на йезуита, устремена към тази възторжена, наивна и искрена душа. Йезуитите, враговете на човешките чувства винаги са притежавали кофа студена вода, изпълнена с логически формули, за охлаждане на разпалените човешки глави. Те са упоритите гасители на човешките възторзи, врагове на приказките и чудесата”.

Макар и поетична, антологията на Велчев представя прозаични текстове, които съответстват на „главната характеристика” при мерената реч.:

Атанас Далчев (1943):

„Който мисли, че Дон Кихот е една карикатура на рицар, не е разбрал нищо от това произведение. В образа на нещастния идалго Сервантес е дал най-възвишен образ на човека и аз не знам по-тъжна и трагична книга от неговия роман”.

С неимоверна патетичност е обагрена „диалектиката” на Тончо Жечев (1982):

„Под комичните доспехи на Рицаря на печалния образ трябва да открием божия пратеник на земята – Христос, дошъл да ни спаси. (...) Това, в което не може да бъде надминат ренесансовият герой Дон Кихот, е лудостта – той е свръхлуд дотолкова, че достига висините на мъдростта”.

Една година по-късно излиза гръмко превъзнасяне от Здравко Петров, който пък взима тон от Мигел де Унамуно:

„Човешкият дух познава няколко болести: хамлетизма, боваризма, но най-благородната болест е донкихотизмът, болест, която бе блестящо изследвана от Мигел де Унамуно. От тая свещена болест човечеството никога няма да се освободи, защото тя му дава хоризонти, звездно небе над него. (…) И въпреки, че Дон Кихот е една от поетичните измислици на човечеството, той е по-реален от действителността”.

 

При такава патетичност се пропуска иронията на Сервантес, която той заявява още преди да се запознаем с непосредствения разказ за „Знаменития идалго Дон Кихот де ла Ламанча”. Имам предвид сонетите: в един от тях Бесният Роланд се обръща към Дон Кихот:

Сред всички Перове ти нямаш равен!

Пер между перовете, ти накара

Пред теб да се прекланят в надпревара

Непобеден, непобедим и славен.

Обаче, това съвсем не е така: той е победим, и е побеждаван, той постоянно дава поводи за подигравки и дори Росинант - свидетелят на всички „геройства” има своите основания да каже в диалог с прочутия кон на Сид Бабиека:

От люлка той до гроб ще е магаре…

Та вижте – той се влюби до забрава.

…

Кому разкрил бих конската си драма,

щом и слуга и господар, ей богу,

са кранти също като мене клети!

Предвиждам възражението, че не бива да се лишаваме от умилителното отношение към този емблематичен герой. Той е забавен и безопасен, защо да не му се полюбуваме? На това ще отвърна, че забавните описания не означават, че самите му действия и увлечения са безобидни. Например, когато въобразилият си, че е рицар идалго освобождава няколко престъпника, докато смята, че са оковани във вериги несправедливо. Е, същите тези каторжници го бият и ограбват. Ами когато Дон Кихот се застъпва за ратайчето Андерс, а после то получава допълнителна порция бой? Следва молба към Дон Кихот никога повече да не му оказва каквато и да било помощ. Изречено е и проклятие за всички странстващи рицари.

…Ни най-малко не е загубило своята актуалност предупреждението още в Първа глава, че безразборната начетеност води до пакостни последствия:

„Най-много му допадаха романите, съчинени от прочутия Фелисиано де Силва, защото той считаше, че ясният му стил и сложните му словосъчетания са същински перли. Особено обичаше да чете любовни излияния и покани за двубой, където често намираше писания като следните: „Правдивостта на неправдата в отношенията ви към правдата ми дотам накърнява чувството ми към правдата, че с право се оплаквам от вашата красота…” Или пък: „Високите небеса на вашата божественост, които по божествен начин ви прикрепят към звездите, ви правят достойна за достойнството, което с право удостоява вашето величие…”

Тези съждения караха горкия рицар да си губи ума и той прекарваше безсънни нощи, за да си ги разясни и вникне в смисъла им, до който нямаше да може да се добере и самият Аристотел, дори и да възкръснеше нарочно за целта”.

„Ясният му стил”? – та тук личи иронията към дълбокомисленото мъдруване. Такива излияния се присъщи на словесните фойерверки, и си струва да отбележим как великият писател не пропуска да постави под съмнение авторитета на Аристотел!

…Единствен критерий за Сервантес е правдивостта, в това се състои неговата гениалност, но защо така упорито бива пренебрегвана авторската му воля? Според мен, е недопустимо да се  митологизира умопобърканият рицар, щом като чрез този образ авторът се стреми да обори тъкмо такъв род патетичност.

Коварството се задълбочава, тъй като съвременното „рицарство” не се сражава с ръждясал меч и картонен шлем. Потомците на Дон Кихот си набавят автоматично оръжие с оптичен прицел, извършат своите „подвизи” с динамит. Те не пътуват с кльощава кранта като Росинант, а се предвижват с мощни бронирани автомобили. Заблуждаващи са твърденията, че след като Сервантес е описал приключенията на Дон Кихот, не бил съчинен нито един рицарски роман. Та нали масовата „култура” не е престанала да натрапва модели за подражание. Като рицари, които наказват „лошите” действат: Джеймс Бонд, героите в многочислени екшъни и безкрайни сериали, във всевъзможните „космически” саги. Неуморно се насаждат представи за непогрешимост и мисионерство. Книгите и филмите за Хари Потър хипнотизират милиони почитатели с всевъзможни магьосничества. С друга боя са оцветени, но въздействат по същия начин Чапаев, майор Деянов и всевъзможните „образцови герои” в официозното изкуство при социализма.

……..

 

 

Е, какво, май сме в дълг към прозренията на инак толкова хваления испански гений? Уви, по същия начин е подменено предупреждението към тираничните властници на Софокъл в „Едип тиранина”, остават без действени последствия внушенията на Шекспир, Пушкин, Ботев!..

 

Орлин СТЕФАНОВ

 

GD2ZMM <a href="http://tskfjfongunt.com/">tskfjfongunt</a>, [url=http://fxpfloqdagft.com/]fxpfloqdagft[/url], [link=http://ckioklewnwtt.com/]ckioklewnwtt[/link], http://tqnqyhggqiyc.com/