МОДНИТЕ ИЗМАМНИЦИ
Всички помним приказката на Андерсен за голия крал. В нея позорният и в същото време смешен факт, че коронованият любител на модни одежди важничи най-церемониално, макар да е напълно гол, се посочва от едно дете. Въпреки настъпилата суматоха покрай изречената истина, всички велможи заедно със своя патрон си я преглъщат до край сякаш нищо не се е случило.
Е да, но и днес са в изобилие онези, които прекомерно зависят от все по-намаляващите до-ходи при стръмно нарастващите раз-ходи, та хората предпочитат да си затварят очите, стига да си дочакат заплатата, финансирането на проекта, командироването по злачни места.
Ще речете, че дотук няма нищо ново, но ми се ще да видим по какъв начин биват налагани фалшивите оценки? Как така премълчаването на очевидни неща стана проява на добрия тон?
Подходящ е примерът с широко рекламирания филм на Александър Морфов “Хъшове” по Иван Вазов. Покрай името на този изучил се в катедрата по куклено изкуство към НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” театрален и филмов режисьор непрекъснато се вдига шум и врява. Той си е узурпирал “правото” на някакъв съдник и го видяхме при церемония в Народния театър дори да размахва заканително пръст към най-високи официални гости: нямало финансиране за неговите начинания, не бил съгласен с наградите, късно удостоили жена му и други такива претенции.
От режисьора, който си позволява подобни дързости, не можем да очакваме, че ще е почтителен към класическите текстове. И човекът си прекроява литературните източници както му скимне. Ролята на кльощавия Дон Кихот се играе от масивния Лафазанов, Шекспировата “Буря” става повод за гръмко шоу, Вазовите емигранти се превръщат в най-обикновени скандалджии, които като футболни запалянковци час по час крещят: “Да живей България!”
За да облъчва нашенските чиновници и да печели “почитатели”, този потомък на Андерсеновите тъкачи и кроячи даже се накичи с несъществуваща награда, и дълго време той си покачваше акциите с измислицата, че е кавалер на престижното руско отличие ”Златна маска”. Уви, в поставената от него “Буря” в Санкт-Петербург е отличена само сценографията на Е. Капелюш, а в интернет-сайта на престижния фестивал въобще не личи името на нейния режисьор. Защото за най-добър спектакъл е обявена постановка на Олег Табаков, а за режисура е награден Лев Додин.
…Но да видим едно любопитно свидетелство за хитрото омайване и ловкото спечелване на възторжена подкрепа. Във вестникарски отзив четем как при премиерната прожекция на първите два епизода от телевизионната версия на Морфовите “Хъшове” се чул гласът на самия маестро. В тъмното той призовал всеки, на когото не се е харесала началната част, да си тръгне, но както свидетелства в броя от 3 март на “24 часа” репортерът Д. Стайков, никой не напуснал залата и след края на прожекцията избухнали дълго нестихващи ръкопляскания. От тях адреналинът на излезлите върху подиума актьори звезди се бил покачил – иска да ни затрогне алилуйчикът…
Тук е мястото да си спомним за едно интервю пред критиците Н. Вандов и В. Дечева през вече далечната 1998 г., отпечатано във в. “Култура”. В него г-н Морфов споделя, че се чувствал като измамник: все повече му се струвало, че нищо не разбира от театър: “Тази посредственост ми е много удобна. Тя е на нивото на центъра на гуляя, стига до там - колкото да изръсиш два-три лафа, за да ти обърнат останалите внимание”… Сега вече разбираме що за човек ни размахва пръст, но получава щедри субсидии и награди от институциите дето е засрамил, чии съмнителни кроячества се обявяват за шедьоври…
Подобна предизвикателност проявява и една негова посестрима от Софийския университет. В тазгодишния брой 10 пак на в. “Култура” е поместена бележката на проф. Милена Кирова, озаглавена с ироничния въпрос “Колко са българските литератури?”. В нея стряскащо ни се казва, че вече нямало кой “да стои на входа към съвременното знание, да къса билетчетата за достъп и да прогонва демоните на нежеланата информираност”. Умилително се напомня: изплувал е “дори най-омразният призрак на дядо Фройд”. Добре, нека патосът за неограничено от цензура знание е безрезервно приемлив. Но защо тогава Кирова плаши читателите с ембарго от името на университетската институция? След силогизма, че не следвало да се откъсват парченца от “по-голямо словесно цяло”, ни се поднася следното табу:
“Нашият факултет още преди години забрани (!?!) подобен тип публикации на кандидат-студентски “бисери” като непочтени”.
Тук умисълът е: понеже не може да се цитира, трябва да отпадне и дискусията, критикуването, щом няма с какво да доказваме полемичната теза. Но защо в същото време трябва да е почтено и да е връх на новаторство, когато завещаните от класиците на българската литература ценности се подменят със схоластични формули. Внушава се, че трябва с ням възторг или най-малкото със смирение да гледаме как авторите на тези манипулации получават безчислените си благини: университетски длъжности с гарантирано кариерно израстване, контролиране на кандидат-студентската книжнина и на “подготвителния бизнес”, осигуряващ астрономични и то необлагаеми доходи, влияние в “проектното финансиране” и в скъпо заплащано журиране и т.н. и т.н.
Така ни се предлага двоен стандарт като в епизода с нейния кумир Фройд, който М. Кирова разказва на друго място: Веднъж негов ученик напомнил на заклетия любител на пурите, че в тях има нещо фалическо. (Нали помните аферата Клинтън-Люински?) Ама бащата на психоаналитичната чума умело парирал: понякога една добра пура е просто добра пура…
Правя аналогия със страшната епидемия не според преценките на умиляващата се нашенка, а като се опирам на свидетелство, оставено ни от К.-Г. Юнг. При първото посещение на Фройд в Америка, тогавашният му наставник промълвил следната закана: “Те не знаят, че аз им нося чумата”. Юнг проумява мнимата научност на сексуалната теория и се еманципира от внушенията на “дядо Фройд”, ама при нас модата крета с огромно закъснение. Засега не е прието да клеймим чумоносеца, а най-плахият намек за несъгласие мигновено се удостоява с високомерна ирония. Вярва се, че заразата е желана и възвисяваща, че дава творчески импулси, както при всъщност трагичния герой на Томас Ман от “Доктор Фаустус”. Като прави чрез бледата спирохета на сифилиса сделка с дявола, освен мъчително боледуване Адриан Леверкюн си “спечелва” и творчески крах. Но кой ще вземе да вниква в предупрежденията на великия писател?...
Кирова се нагърбва да спасява от критиката на Никола Инджов “самоизчерпилите се”, по собственото й признание, автори. Но нейното позоваване на “определената историческа и социална среда”, в която въпросните палавници били съчинили “цитираните парченца” щеше да е смешно, ако не напомня схемите на вулгарния социологизъм.
Умозрителните конструкции на изплувалия на повърхността Фройд са любимия впряг за каручката на тази университетска кроячка и шивачка, докато развява байряка на “модерното” и източва парици от лековерни, но зависими от университетската камора чиновници, от паникьосани за постъпването на свидните им рожби родители. Затова книгата на Кирова “Сънят на Медуза. Психоанализа на българската литература” видя две издания през 90-те г. на миналия век. А вече в началото на новото хилядолетие, тя приложи психоаналитичните модели (или по-точно “хватки”?), за да префасонира по тези калъпи Йовковото наследство в специална дисертация. Но вместо полагащия й се лобут (според ювеналовата непримиримост на Ботев), дамата получи научната степен “доктор на филологическите науки”. Сякаш в отплата за едногодишната си специализация по психоанализа край езерото Комо, тя прогласи, че Гърбавото убива Индже точно както Едип е убил Лай. Тук можем да оплачем не само нашия неподражаем разказвач, но и прославения елински драматург, тъй като неговата трагедия за владетеля на Тива е оставена на откуп на надличната Съдба. Докато и за двамата писатели е важно нравственото послание, предупреждението, че насилието, тиранията не остават безнаказани. Че никой не може да се откупи с власт, пари, стражи (т.е., с бодигардове) от възмездие за погазената човечност.
Кирова въстава против “диктовката на готовите истини”, твърди, че заедно с целия университет “се мъчи (?!?) да преосмисли канона и да възвърне на класиката нейната изгубена пъстрота”. Но пътем декларираната многоцветност е само камуфлажен халат. Истинският стремеж е чрез ”теории, ерудиция, стратегии” да се наложи подмяната, да се победи в “конкуренцията на идеологическия пазар”. Нима наставничката на нашите студенти и аспиранти в алма матер забравя, че става дума за литература и ако ще се ратува тя да е истинска, делението по белези като: фентъзи, интернет-сърфиране, масова култура, реклама е неправомерно. Детска или научно-фантастична, историческа или със съвременна тематика, литературата трябва да ни прави по-отговорни, по-човеци, като ни приобщава към свободата.
Казвам “човеци”, и тук е неизбежна асоциацията с прокламираната наскоро закана, че ще се продължава “културната мисия на кръга “Мисъл” - да събудим човека в българина”. С тези заглавни думи е резюмирано интервюто на Мирослава Кортенска в бр. 9 на в. “Словото”. Повод е премиерата на нейно обширно изследване, но прицелът е доста коварен: днес нямало хора като Пенчо Славейков, д-р Кръстев и останалите от “карето”, каквото копнее да сформира новата лидерка Мира. Нямаме ли си такива будители, то нямало как да бъдем човеци...
Уви, прекалено банални са нейните тревоги около чалгаджийството. Съмнително остава противодействието на “байганьовския модел”, щом доцентката се спира до патетично позоваване на интелигенцията, без да разграничи различните позиции в това толкова разнопосочно, често сервилно съсловие.
Като нарича цялата четворка “божествени таланти”, авторката всъщност играе с подредено тесте, за да ни се пробутат слабите карти. Подобно определение подхожда единствено за Яворов и то докато още не е смазан от - казано с днешната хипнотизираща думичка - “парадигмите” на модерното. Колкото до тъй и не получилия лайпцигска диплома Пенчо Славейков, ще приведа преценката на Людмил Стоянов, която е споделил в своя сказка, а после е отпечатал във “Везни” на Гео Милев (година втора 1920-21, № 1):
“Езикът, тоя божествен инструмент, става в неговите ръце оръдие на изтезание, превръща се в нещо уродливо и нелепо, способно сякаш да ни разтроши зъбите”.
За миг Кортенска си е спомнила, че освен “Мисъл” съществували и “други интелектуални кръгове”. Това й се е наложило, та да преглътнем презрителното “фасулковци”, както Славейков нарича ценителите на Яворовата поезия, които бързо изкупуват първата му стихосбирка. А в тоталитарно време пакостният предговор към второто издание на “Стихотворения” е скрит от осемтомното събрание на Пенчо Славейков. Ревността на човека с “печалния дар да бъде тягостен” (Л. Стоянов), който “не беше поет” (Гео Милев) към Яворов е породила и недоумението на Андрей Протич: “той е излял върху български четци и критици-любители на популярни поети всичкото си презрение”. Струва си да си спомним и сарказма на авторите от кръга на “Българан” към “блажените фондоядци”! Както и факта, че луксозното издание на мистификацията “На острова на блажените” е поднесена на височайшата особа като дар навръх новата 1911 година. (За по-любознателните ще посоча своята студия: “Феноменът със законодателя Пенчо Славейков” // Когато изкуството е откровение, 2007, с.153-169.)
А нима е убедително да се апелира към културната мисия на “Мисъл”, след като голословно се твърди как тези хора “съграждат основите на Народния театър”. Да, Яворов е негов артистичен секретар и съчинява прекрасните пиеси “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Ала директорстването на Пенчо Славейков е пълен провал. След като монархът е освиркан и е осуетено тържественото откриване на театъра, той пръв е облечен с доверието да заеме тази длъжност и тя едва ли му е дадена без царска благословия. Но с наложения от него репертоар той прогонва публиката, броят на премиерите драстично намалява. Ако преди в провинцията са се композирали нарочни “театрални влакове”, под неговото ръководство залата се изпразва. Упреците за печалния резултат, той парира със смешния “аргумент”, че по този начин се избягвала опасността от пожар.
Не зная дали могат да се съчинят 400 страници без да бъде коментирано “литературното джебчийство” на Славейков с “Фрина”, която всъщност е написана от руския поет Крестовски. Или още по-тягостния напън на Яворов да съчини подражателския цикъл “Царици на нощта” за Сафо, Клеопатра и Месалина, с който той насилва поетичната си муза. Може би някак е разказано за полемиката на Кирил Христов, който макар да няма таланта на Яворов, поне е проявил характер и е успял да се еманципира от понечилите да го приласкават “европейци”. Но прехласването на Кортенска по “естетите” ме кара да съм скептичен. За да се представи пълната картина няма нужда от обем и разливане, а от дълбочина и проникновение.
Но възможно ли е да се постигнат такива ценни качества, когато се поставят съмнително плитки задачки? Уви, искането за краткост ме ограничава и накрая само ще представя с какво кредо ректорства в НАТФИЗ професор Ст. Семерджиев, фамилиарно наричан “Стенли”:
“Ние можем да научим студентите на занаят, но на вкус, на характер, на ценностна система - не можем(…) Тези етапи са доста по-рано във възрастовата структура на развитието на индивида и ние не можем и НЕ БИВА (?!?) да носим отговорност за тях”…
Тези, достатъчни за техническите училища (ПТУ), задачи и без-отговорности той споделя пред сп. “Театър” (бр. 1-3 на 2008г.), а аз ги оставям без коментар…
orlin_stefanov@abv.bg
Смъртните присъди в България до 1998
В събота е голямата Задушница преди Вел...
29.10.2012 14:55
