- В продължение на две столетия интелигенцията в нашата страна е изпълнявала своя особена духовна мисия. Необходима ли е тя за Русия днес?

- Ако допусках, че е ненужна, бих изоставил своите занимания. Наистина, за понятието „интелигенция” са възможни много различни тълкувания. Възприемам интелигенцията като някакво съсловие, задруга, гилдия; Тя има или трябва да има свои корпоративни правила. Аз съм част от това съсловие или гилдия, поради което смятам, че е напълно противопоказано да изпитвам умиление от „интелигентността”, както и да се нахвърлям срещу „интелигентщината”. Аз смятам, че особеното задължение на интелигента е следното: на него му плащат за това, че той работи със своята мисъл и следва да го върши както е потребно, търсейки непрекъснато възражения към самия себе си, борейки се за колкото се може по-голяма свобода за мисълта си от собствените лични или групови предубеждения, наранявания, афекти, особено със социалните поръчки.

В чистия й вид такава свобода не може да се изолира, но има голяма разлика между усилието да се стремиш към нея, и ако се откажеш от подобен стремеж заради идеала мисленето да е „национално”, „класово”, „расово”. Глупости, човек не е чужд на националните и социално-груповите си чувства, това е естествено, но мисълта е мисъл само в онази степен, доколкото към нея не могат да се прилепят подобни епитети. Затова онзи, който търси мисълта, би трябвало поне в моментите на размисъл да се поставя извън играта. Той не би трябвало да е конформист и същевременно, доколкото е възможно, трябва да избягва и да бъде метежник. Нали, ако си бунтар, ще ти е нужна голяма доза от така наречената ангажираност, пристрастност, и мисълта губи своята свобода. (Друг е случаят, когато наглият конформизъм престорено обяви за метеж всеки отказ да играеш по неговата си, на конформизма, гайда).

Френският есеист от първата половина на ХХ век Жулиен Бенда нарича бягството от този дълг заради национална, расова или класова обвързаност „предателство на клерка” - игрословица с общото означаване на средновековния духовник-ерудит и на новоевропейския интелигент, обща черта на които е неангажираното отношение към понятия, които засягат всички хора. (Превежда се също като „Предателството на интелектуалците” и „Предателството на духовниците”). Ще го кажа отново, това не означава безчувственост, а определя дълга да се разграничават собствените емоции и те да не се намесват в мисълта. А сред най-жалките емоции, които постоянно изкушават нашего брата, това е сантименталното умиляване от „интелигентността”, както и от още по-неприятната антиинтелигентска афектираност.

Интелигенцията е в правото си и има задължението да е критична към самата себе си – в края на краищата, сборникът „Вехи” е бил дело на руски интелигенти. Но афектът на омраза към собствената гилдия не е нищо друго освен психическа патология, щом в основата му е заложена злостната ненавист към самата себе си, както и още по-вулгарната низост в дъното на нещата да е ненавистта към колегите и конкурентите, към онези, които се случва постоянно да срещаш, с които се налага да дишаш един и същ въздух.