Преди да пристъпя към своите обобщения и тревоги, ще напомня ярката характеристика, с която Хамлет описва момчето за поръчки от двора на Клавдий Озрик.

Сцената е от Пето действие, когато се уговаря сякаш спортното дуелиране между Лаерт и датския принц, а коварният замисъл е да се извърши убийство чрез отровеното бойно острие на една от рапирите.

---------------------------

Озрик. Ваше височество, дръзвам да ви препоръчам своята искрена преданост!
Хамлет. Моля, моля.
                   Озрик излиза.
Добре, че го прави сам - не виждам кой друг би могъл да ми я препоръча.
Хорацио. Как излетя като новоизлюпено синигерче, още с черупка на главата!
Хамлет. Тоя и към майчината си бозка е отправял комплименти преди да засуче! И той, и мнозина от същия полог, по които се захласва нищожният ни век, са усвоили от празни срещи и леки беседи стила на времето: някаква повърхностна пяна от външни ефекти, която с успех се носи насам-натам сред мъдрите и отсети мнения. Но духни за опит и - пук! - къде са мехурите? Няма ги.

Чрез изразителния превод на Валери Петров е дадена точна и за нашето нищожно време картина. Нали така се оформя „бляскавият” имидж и на днешните поп-звезди и топ-журналисти. Подобни недоразумения виреят от мазното угодничество пред всеки, от когото може нещичко да потече, да „капне”, както емблематичният Шекспиров герой отбелязва на друго място:

Не, нека сладкото езиче лиже

подметките на тъпия разкош;

да се подгъва рабското коляно

там, дето капе! (III, 2)

Мъдруването не е нещо повече от важничене, колкото да се извлича собствена изгода. Празната бъбривост е словесният фойерверк на излюпваните като в инкубатор лакеи. Разбира се, Шекспир не пропуска и неизбежната преходност на подобни „успехи” – и от най-малкия полъх мехурите се пукат и остава едно… НИЩО.

За да избегна упрека в недостатъчна конкретност, ще премина към сферата на театралното изкуство, за която се въвеждат делегираните бюджети и от хазната ще бъдат отпускани строго регламентирани според броя на продадените билети субсидии. Най-висок е този размер при оперните спектакли – цели 70 лв. само за това, че е дошъл един зрител повече. Докарат ли се сто зрители допълнително, това ще се равнява на 7000 лв. отгоре!

Трудно ми е да съдя доколко тези пропорции са оправдани, но е голяма опасността от своеобразно угодничене пред публиката. За да се постигне по-широк зрителски интерес, може да се върви в коловоза на елементарното въздействие, да се „обслужват” вкусове с по-ниско равнище.

Защо тогава да не обсъдим какви са полюсите между високото и ниското изкуство. Така руският гений Александър Сергеевич Пушкин, който е доказал величието си и като автор на трагедии е готов да приравни жанрове с противоположно въздействие, стига комедията да разкрива развитието на характерите. Това свое наблюдение той изказва по изключително ясен и синтезиран начин:

„…Високата комедия не залага единствено на смеха, а на развитието на характерите, при което тя често се приближава до трагедията”.

Мисля, че българските данъкоплатци са в правото си да очакват срещи с високото изкуство, вместо да им се пробутват имитации със застинали „характери”,  представляващи „повърхностна пяна от външни ефекти, която с успех се носи насам-натам сред мъдрите и отсети мнения”. Цената на такъв „успех” е твърде висока по себестойност, но няма действително покритие, тъй като осребряваме създаването на имитации.

Например, тези дни видях със закъснение Комедия на слугите или Спъне се шефа, падам аз - авторски спектакъл на Стефан (Теди) Москов по Слуга на двама господари, Дон Жуан, Дон Кихот. Да прочетем рекламното резюме за намеренията на театъра при срещата ни със слугите:

„Винаги глупав, мързелив и... безкрайно смешен. Все ще обърка нещата, все ще заплете конците, на всяко гърне ще е меродия. Защото това го умее добре.
Господарите били безгрешни - пфууу, каква скука! Добре че слугите объркват всичко, за да можем да се позабавляваме!
Ще видите известни сюжети... разказани от простаци”.

Обаче спектакълът завършва с доста екзалтирано идеализиране на умопобъркания Алонсо Кихана и на слугата Санчо, които носят тежестите на рицарската мисия на фона на раздвижения силует на Росинант, както го е нарисувал Пикасо. Оказва се, че забавляването е прикритие, зад което тихомълком се пропагандира пълната неподвижност във взаимоотношенията и характерите. Затуй карикатурно предопределеният „експеримент” с Чертожничката трябва да докаже, че нищо не се променя. Режисьорът е обсебен от идеята за статичност до такава степен, че оставя без значение художествената воля на Сервантес. Нали в романа „рицарят” проглежда как се е превърнал в посмешище. На смъртния си одър той скъсва с глупашкото подражателство и разбира: масовата „култура” е бедствие, с което хората биват отклонявани от истините на живота.

Значи кахърната патетичност на двойката Кихот - Санчо от представлението няма нищо общо с литературните образи: лудият господар и слугата-хитрец, който  очаква покрай неговите авантюри да падне някой келепир, както става с плячката от сто ескудос. Но Мая Новоселска представя мъжката роля на Санчо като безкористен сподвижник и помощник на великия човек, приел наравно с  патрона си всички несгоди и просташки насмешки.

Заедно със своя съпруг-режисьор актрисата за пореден път залага на подражанието, и иска като някаква преродена Джулиета Мазина да ни потопи в мирова скръб заради това, че толкова великите артисти Москов-Новоселска остават неразбрани, неоценени, не докрай възвеличени…

Ясно е: комплиментите, които тази семейна двойка неизменно получава от сродните на Озрик ласкатели, не са й достатъчни. Амбициите на хора с кукловодска нагласа, които са пожелали да станат законодатели в живия театър, са много по-големи. И като ни заливат с изобилни деформации, застинали маски, сценографски хрумвания от арсенала на кукления театър те търсят ефекта на „шашкането”. Напомням показателна сценка от „Златния телец”:

„Просто чудесии! – възкликна Шура, който не беше разбрал нищо”.

Боя се, че тъкмо за такива възклицания копнеят днешните комбинатори в изкуството. Разбира се, някои от тях залагат на елитарната карта, други минават в лагера на откровената пошлост и долнопробно комедиантство. От представянето на мъжки роли от актриса, поведението деградира до преправянето на недопустимо наедрели актьори в тлъсти лелки. Христо Гърбов май е тръгнал към погазващото всякакви граници гримасничене от пресилено гротескната си игра в този наглед снобски спектакъл… 

Как могат да се пресичат в зародиш подобни отклонения от високата мисия на изкуството? Такова е предназначението на критиката: с анализи, съпоставки, предупреждения за крайностите и лъжливите пътеки, по които могат да потеглят и талантливи хора. Защото зрителските впечатления биват измамни, случва се да подвеждат с временния успех. А когато мехурите се спукат? Настава криза, депресия, провал.

Има ли трибуна за такива участници в театралния процес? Съществуват ли хора с театроведски капацитет, та да вникнат в тънкостите, които неизбежно остават скрити дори за самите творци. Тук външният поглед е незаменим, както камък в блатото може да хвърли само оня, който е извън него. Вместо това някаква рудиментарна критика се е превърнала в хор за дитирамби или охулване според външни съображения. Вихри се търговия с влияние, всичко е прогнило от нерегламентирани контакти, взаимно пробутване на „проекти”, журирания, командировки.

Нека видим изключително точното наблюдение, което Сервантес е вложил в устата на своя "рицар":

„…С удоволствие бих чул ваши стихове. Ако те са предназначени за литературното състезание, помъчете се, ваша милост, да вземете втората премия, защото първата се дава винаги на влиятелни и високопоставени лица, втората се присъжда по достойнство, така че третата става втора, а първата – по тази сметка минава на трето място, също както е в университетите с научната степен лиценциат”.

Уви, влиятелност и високопоставеност дирижират „градирането” на различните художествени процеси у нас, а делегираните бюджети в изпълнителските изкуства няма как да помогнат.

Нужно е да се отпускат средства, за да се гарантира достойно и „състезателно” насърчаване на критическите пера. Къде пропаднаха художествените съвети към театрите, в които следва да се канят не алилуйчици и пропагандатори, а умни анализатори.

Но за жалост, вярното наблюдение на една руска авторка , че липсата на ум се компенсира с хитрост, завършва с констатацията: хитрите са много, а умните – все по-малко.

Орлин СТЕФАНОВ.