Прочетен: 3448 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 04.05.2011 18:48
Предлагам на вниманието ви, любезни мои читатели, един текст с близо четиригодишна давност. Нека разкрия някои имена, тъй като в разшифрования разговор с редактора на „Вестникът” Цоня Събчева не съм ги споменал, а междувременно и някои факти са се променили...
Тогавашният ректор е Боян Биолчев, който в полемиката си с вече покойния Виктор Пасков горделиво наричаше оглавявания от него Софийски университет Алма матер. Нямал право живеещият в Берлин български писател да се гневи за опита на влъхвите като Милена Кирова да изхвърлят от конспекта на кандидат-студентите публицистиката на Ботев. „Не сме идиоти, Викторе” бе неговият отговор с настояването, че си е тяхно правото да отсяват кои да са студенти, а кои да не припарват до тяхната крепост. Тръшкаше се монополистът да бъдела зачитана йерархията, моля ви се. Мисля, че в текста се хвърля светлина върху логиката в тази избирателност.
Домогващата се до академични палми театроведка е проф. Снежина Панова, която също напусна този свят. Макар да не постигна амбицията си, за нея бе установена титлата почетен ли, доайен ли, но пожизнен професор в НАТФИЗ. Междувременно научих за гафа ѝ да обяви в рецензия за гастрола на Таганка в „Отечествен фронт” стихотворението на Пастернак, което Висоцки рецитира в „Хамлет”, че е съчинено от знаменития бард!.. Ясно е какви кадри си е отгледала в театроведската катедра въпросната госпожа, нали.
Сигурно в тогавашното си интервю не бих пропуснал Ефрем Карамфилов, но доста по-късно се натъкнах на бомбастичните му „бисери” за Сервантес и за Дон Кихот, затова ви препращам към постинга си „Академични палми от камъш”.
Разходилият се до Япония професор, който тогава ми изказа възхищението си от коректността на японците, но не бе коректен да уреди сметките си с мен, заместилия го „за слава” е Иван Калчев, известен с посещенията си на промоции, премиери, юбилейни вечери и други подобни събития, за които любезните домакини са спретнали кетъринг с алкохолни питиета.
Да не забравя, доходите на академиците междувременно бяха приравнени към депутатските заплати, в което не би имало нищо лошо, ако техните "приноси" бяха придвижили обществото ни към ДОБРОТО, РАЗУМНОТО, ВЕЧНОТО. Само че, с техните усилия май го докарваме до отдалечаване от непреходните ценности.
Уви, такива са АНТИ-ГЕРОИТЕ на нашето време…
-----------------------------------------------
Орлин Стефанов
Надути „гайди” чуруликат за по-високи заплати
Публикувано във “Вестникът – отговор на Вашите въпроси”, брой.207, 03-09.08.2007г., стр.7
Страшното е, че хората, които са на командни висоти в областта на науката, не дават по никакъв начин да прехвръкне пиле на разстояние оръдеен изстрел, камо ли някаква свежа мисъл да се завъди, да се утвърди, да се пропагандира и - дай Боже! - да влезе в обръщение, когато ще се пишат учебници за младото поколение. Оказва се така, че учените често се преповтарят, правят автоепигонство на предишни нещица, които са достатъчно щамповани, безумно скучни и неадекватни. Сиреч - работи се с някакви готови застинали формули.
Как може да се излезе от това положение?
Аз не виждам спасение! Веднага след промените от края на 1989 г. в академичната среда се заговори да се правят своеобразни проверки през тези, на които се преподава кой да им преподава. Защото, колкото и да е симпатичен един преподавател на аудиторията си, все пак главното е въпросът дали ще научат нещо тези деца. И трябва да има механизъм - разбира се, не и автоматичен - за такава обратна проверка. Нищо подобно не се допусна, макар и като сянка! Катедрите си останаха капсулирани, професорите по научен комунизъм станаха професори по философия. И всичко се дирижира до такава неимоверна степен, че няма никаква пролука. Това, естествено, води до мимикрия, до камуфлажи. Всичко е нащрек, всичко се ослушва и ако говорим за ченгеджийските скандали - те не могат да не се разчоплят и в тази сфера. Убеден съм, че ако се поиска лустрация или проверка - повече от 50 процента от тези кариеристи ще се окажат с второ досие и с дъно на личността си. При такова дъно никога не можете да застанете достойно пред аудитория и затова те гледат да се сгърчат, да не им дойдат студентите. Стигна се дотам, че ректорът на Софийския университет, който много се тръшка за високи заплати, призна, че разрешават на студентите да си взимат изпитите, без да получат подписи за присъствие. Това означава - не идвайте на лекции, печелете някъде. И какво? Купете си нашето благоволение - така излиза. Защото той го каза това в национален радиоефир. Това е скандал! Ако ти като преподавател не привличаш аудитория - отивай си! Нека дойде човек, за когото попадането пред аудитория е събитие за аудиторията. Аз имах един такъв случай по заместване, на свободна практика. Професорът - представете си - беше пратен в Япония. И като се върна, оценката му беше: Ти си направил фурор! А когато го попитах няма ли възмездяване за старанието ми - отговорът беше, че то било за чест и слава. Следователно можеш да направиш фурор пред студентите, да владееш аудиторията, но това си остава случаен инцидент. Тези деца, ако имаха правото да попълват анкета, щяха да поискат аз да им преподавам - в това съм сигурен. Но те нямат такова право.
Проблемът в хала на българската наука е принципен:
няма ориентация към вечните ценности на човешката цивилизация и човешкия живот. Поради което всичко се работи на парче, оттук дотам, с отделни факти, които остават несвързани със смисъла. Без обвързване на фактите със смисъла, с екзистенциалните ценности, те се разпадат и се разсипват като пясък - без цимента и без водата, които имат свойството да направят бетона. Тази фрагментарност на науката, на преподаването, на познанието е абсолютната Ахилесова, но много точно уцелима пета на българското образование. Всеки си работи и си чурулика своето. Това "свое" не влиза в единна концепция за личността, за нейното място в живота, за нашето предназначение един път на този грешен свят.
Как да залегне това в закон?
Като се потърсят валидностите на преподаването чрез обратната проверка на онези, с които се срещат тези преподаватели. А не преподавателите да са доволни, че децата може и да не дойдат пред тях. Достига се до куриоз - дъщеря на мой познат посещава съвестно всички лекции, но при един преподавател се оказва сама в залата. Той я съветва да си тръгне. А когато момичето го моли да си чете материята, макар и само пред нея, той отказва категорично. Следователно желанието на подобни "титуловани" същества е да се водят на щат и на заплата, да седят зад кулисите на университети и катедри и ако може - да не вършат нищо. Дотам се е стигнало.
Съществува перфекционизиран и институционализиран хаос! Всеки се ослушва да не сгази лука на чиновническата субординация и оттам насетне - ако ще светът да пропада и да гори! И ако може - още по-големи заплати. Всички плачат за заплати. А какво да кажем ние, безработните интелектуалци? Може би ние имаме какво. Защо ние да бъдем на нулева заплата, което в пропорция към една професорска е едно към безкрайност. А те, недоказващи моженето си, си стоят абонирани за местата си. И няма закон, който да ги контролира какво мелят непрекъснато на празни обороти. Например една колежка я издигнаха да става академик, а последната ѝ книга е издадена през 1986 г.!? Е, какъв академик ще ставаш? И прибягнаха до резервния вариант – предложиха я за член-кореспондент. Но какви са ѝ апетитите - да получи статут на академик и да продължи абонирано своето безбедно съществуване. Не е ли възмутителен самият факт, че член-кореспондент беше покойният Марко Семов, а като разтвориш трудовете му, не намираш в тях и намек за наука. Той пише, че Захари Стоянов извървял пътя от овчар до софийските жълти павета. Само дето жълти павета в столицата има цели 28 години след смъртта на великия писател. Ето как един човек, който до такава степен не е в час с реалиите, беше дописен член на БАН!
Нямам представа какъв е процентът на този тип "учени" в цялото съсловие. Но за жалост малко са българските светила, които безспорно имат приноси в световната наука или в преподаването на своите материи. Повечето са надути гайди и всеки си свири както си иска и се прави на важен. Получават си званията с абонираните пари. Член-кореспондентството например е 80 процента от минималната работна заплата, давани всеки месец. Действителният член сигурно има двойно заплащане и т.н. Какво да кажем, след като академик беше един Пантелей Зарев, който е сбъркал оценъчните критерии в творчеството на Димитър Димов. Ами такива хора не ги допускат до Университета, но той си беше академик! Това им е обществото - въртят си телефонното право, дадакат си, потупват се по рамото и се възхваляват безнаказано.
Та българска наука ли? Какво е това българска наука?
„Затъпяване“
Изд. „Изток-Запад“, 2010
Превод: Гаяне Минасян
Може да се намери една примерна част за съдържанието й от:
http://librev.com/component/content/article/1086
Българските учени, описани тук са представителна извадка на системата, която ги е създала, така добре описана от Гатоу. Ще се радвам, ако някога успееш да опишеш особеностите на нашето образование и наука в книга. Помня такъв опит - "Възхвала на учеността" (по идея от Еразмовото заглавие). Авторът - сигурно се досещаш.
