Представям ви интервюто, което дадох за списанието, в което протече голяма част от непълния ми трудов стаж. Благодарен съм на неговия редактор Кева АПОСТОЛОВА за зададените въпроси и за характеристиките, с които е представила моята личност и реагирането при споменаването ми. Досещал съм се за тези реакции, но тук вече е налице обективно свидетелство. Прекопирах го от електронния вариант на целия брой, тъй като след отварянето на линка трябва да се търси мястото сред всички останали материали. Но за всеки случай ще се позова:

http://grosnipelikani.net/modules/Downloads/pdf/Teatar/7_9_2012.pdf

Сп. „ТЕАТЪР”

Година LXVI, брой 7-9, 2012, с. 26-29

 ОРЛИН СТЕФАНОВ

Театровед 

1. В Уикипедия си подробно представен, имаш и блог „Блогът на Орлин Стефанов“, така че да не губим място за CV-то ти в списанието, а направо да започваме. Ти си личност с широки литературни любопитства и реакции, но сега нека се съсредоточим и да се опитаме да се поберем в камерен театрален разговор. Работили сме в „онова“ време десет години заедно в сп. „Театър“, ерудиран си, но от двадесетина години аз не познавам по-нежелан, отблъснат, отстранен, отбягван като чумав, сам, самотен, гонен от колегите си театровед. Когато съм разговаряла с тях за теб, съм оставала с впечатление, че те не харесват това, че ти за всичко и на всяка цена си против, на нож. Отхвърляш, омаловажаваш, обезценяваш, нападаш, отричаш, не зачиташ, мачкаш, тъпчеш чуждите усилия и въздигаш своите. Не познавам друг човек при когото още при споменаването на името му да не се разкривят лицата им от отрицание към теб. Ти си срещу тях и те срещу теб. Ти не признаваш техните хабилитационни завоевания, те не гласуват и не допускат ти да имаш такива. Война! Говори, нека те чуем.

– Наистина, аз не другарувам с хората от съсловието. Не защото съм саможив или вманиачен горделивец. Просто смятам, че при критика, а особено при театралния критик, няма нищо по-пагубно от „нерегламентираните“ контакти с приятелство или враждуване. Нали, ако се черпим с някой актьор или режисьор, после похвалите ще олекнат: имат си хората топли спомени от еди кое си парти, защо да не се издължи с „харесване“. И обратно: еди-къде си са го пренебрегнали от компанията, защо да не си отмъсти при оценяването. Спомням си как след панихида на колегата Николай Правдев се оказахме в един трамвай с Чавдар Добрев. Докато стигнем от Орландовци до тогавашния х-л „Балкан“, той не се стърпя и изказа почудата си: не можело да се разбере от кой лагер съм. Веднъж похваля някого, пък после за същия творец имам критични бележки. Да, колегите са свикнали с удобството да имат работа с предвидими лица. А аз ценя единствено резултатите. При това гледам – според възможностите си – да размишлявам тъй, че да съм полезен както с похвалата, тъй и с несъгласието. Точно това мое желание бе отбелязала в интервю на „Народна младеж“ художничката Александра Игнатова. Рубриката „Без псевдодоброжелатели“ се задържа твърде за кратко, но в следващ материал можа да каже нещо подобно за мен и актьор от Силистра.

С Александра не се познавах, а когато ми се представи при случайно разминаване по бул. „Руски“, тя сподели, че Никола Вандов я смъмрил: как така ще хвали Орлин Стефанов...

Творецът е потопен в непосредственото раждане на спектакъла или ролята си. Затуй му е потребна онази извънпоставеност (според М. Бахтин – вненаходимость), която да освети както верните импулси, така и предварителните намерения, които не са се оказали плодотворни.

Бях гледал чудесен спектакъл в Русенския театър на режисьора Душко Добрев! Понеже там имам роднини, веднага след представлението се прибрах, та никой не разбрал дори, че съм видял „Иванко“ с много изразителния актьор Диди Димчев като Исак. Когато театърът участва в Преглед на историческата драма във Велико Търново, представлението получи н а г р а д а . В моята рецензия за списанието („Театър“ – б.р.) бях изказал оценката си, а после Душко ми каза, че съм доловил замисъла му, сякаш сме седели на чаша кафе и ми е разказал намеренията си. Чак тогава научих, че репетиционният период е бил тежък, със спорове и несъгласия. Е, попитах го, ти какво предпочиташ? Да те бях изслушал, другите да бяха ме облъчили с факти от „кухнята“, аз да се чудя как да го извъртя, та да не подразня твоите опоненти. Ясно, че той се съгласи – станало е по-добре!

Имам и спомен с Пазарджик. Бях командирован от „Театър“ за Дни на съветската пиеса. Разбира се, журито е било сформирано на „лагерен“ принцип, а аз съм един от зрителите. Още докато вървеше спектакълът на Леон Даниел „Жестоки игри“ от Арбузов на театъра-домакин, в антракта, а и после сред познати в кафенето, аз не преставах да споделям възхищението си от тънката игра, от страхотната атмосфера на цялостното решение. Този път обсъждането се насрочи за другата сутрин и в препълнения клуб се събраха актьори, приятели, комисията заела места като на делови президиум. И неочаквано Кристина Тошева ме кани не само сред този синклит, но и да съм се изкажел пръв. Понеже към постановката на същия режисьор и същата пиеса в Театър „София“ бях резервиран в обзорна статия, замислено е било да ме предизвикат за недоброжелателно изказване, а после да бъда заклеймен от авторитетната агитка. Когато започнах с думите, че сме станали свидетели на сценичен ШЕДЬОВЪР, всички в клуба като един въздъхнаха от изненада. Ледовете се стопиха, тъй като продължих с анализ и мотивиране на високата ми оценка.

Та нека да обобщя: следвам предупреждението на Бахтин, че е творческа само ПРИНЦИПНАТА ПОЗИЦИЯ.

И хич не ме плаши, че ще ме отбягва Никола Вандов, например. От разказа на Игнатова се досещам какво може да говори зад гърба ми, но той се реши да цапа името ми с лъжа и във в. „Пулс“. Би трябвало да ме защити, че Ем. Кьостебеков е дописал от мое име за местния силистренски вестник материала ми за режисьорския дебют на Александър Илиев с „Мечка“ от Евгений Шварц. Но не, той гневно обяви: нямал съм право да пиша похвалните думи за представянето на театъра в Сливен, тъй като не съм бил там. Да използваш фалшификацията за атака към колегата, който ти е конкурент на критическото поприще е нечестно и подло! Има ли начин да ми се радва Копринка Червенкова, която в отзив за същия форум в „Народна култура“ отсече за Илиев и за съвипускника му от класа на Сашо Стоянов Бойко Богданов (за дебюта му с „Вампир“ на Варненска сцена също бях писал с възхищение), че замърсяват режисьорското съсловие? Все пак, потвърди се моето насърчение за дипломните им работи…

Някои начумервания, драга Кева, само украсяват личността, която ги е предизвикала.

2. Tеатрален расист ли си? Като цяло – велик е руският театър, на колене сме пред историята му, но ти, като руски възпитаник, само руски театър ли почиташ? А българският? Вярно е, че боледува, но няма ли и той своите заглавия и имена, които заслужават твоето „бравооо!“?

– Нищо не е велико веднъж и завинаги. В Русия и на гастроли у нас съм гледал разтърсващи спектакли, запомнящи се актьорски превъплъщения, но не са изключения позьорските стилизации, кухото автоепигонство. След отрицателната ми рецензия за „Крал Лир“ на Малий театър с Михаил Царьов, а най-вече като критикувах гастрола на грузинския театър „Шота Руставели“ с прехваления му от Канушев, Каракашев, Добрев, Вучков „Ричард III“, чашата „преля“ и сътрудничеството ми за театралната рубрика на Нина Севданова във в. „Отечествен фронт“ бе спряно…

Напоследък прославени театри и режисьори разчитат на звездните присъствия и понеже има много богати съсловия, за които е престижно да гледат знаменитостите, цените на билетите са високи, изключителен е луксът на фоайета и бюфети. Има жажда за престиж, а не за истина.

А имах възможност да видя едно прекрасно представление на руския театър „Пушкин“ в далечна Якутия. Малкият разказ на Чехов „Верочка“ е превърнат в театрално откровение.

Колкото до българския театър, неговата вторичност е най-голямата му беда. Вместо образна органика – илюстрация на предварително формулирани тези. Често от политическо естество, понякога заради естетски канони.

Тогава и добрата пиеса придобива декламативна монотонност и става скучна. На другия полюс са развлекателните преигравания с гримасничене, „комедийна“ гръмогласност - кич.  Наблюдавам как актьори с качества попадат в капана на комерсиалния си имидж и дори ролята да е с ново амплоа, публиката реагира по инерция. Например Асен Блатечки е смятан за сексимвол и веселяк, но когато играе Лени в „За хората и мишките“ зрителите се кикотят и в най-драматичните убедително изиграни моменти. Съвсем ниско са паднали „комиците“, а покрай тях поканените „клакьори“ измежду известни лица от елита. На войнствената пошлост би трябвало да се реагира с напускане, но дори намеците с долнопробна похотливост се приемат с „веселяшко“ одобрение!

Разбира се, че има постижения, които ме радват: например деликатния и в същото време пронизващо тъжен спектакъл „Тя без любов и смърт“ от Е. Радзински, в режисурата на Николай Ламбрев и с изключителната Лидия Инджова. Необикновено постижение е разтърсващата предсмъртна трилогия на Крикор Азарян, поставил „Вишнева градина“, „Чайка“ и „Три сестри“ като свое завещание, отказвайки се от стилизациите, които дълго му носеха конюнктурни дивиденти от предизвикателното „новаторство“. Този път разривът с рутината е изстрадан и нито Лопахин на Деян Донков е брутално алчен мерзавец, нито Трепльов на Иван Радоев е неразбраният гений. С други думи, пред близката развръзка от коварната болест, Азарян скъса с „ефектните“, но всъщност повърхностни виждания за характери и конфликти.

Например, когато в пиеси на Радичков илюстрираше фаталното поглъщане на хората от вълците в „Януари“, на Пазарджишкия театър или озлобената деградация на героите от „Опит за летене“, в Перник…

3. Малко актуалност: какво напоследък добро си видял от количествено богатата ни театрална продукция?

– Александър Морфов постигна изключителен успех за българския театър със спектакъла си „Животът е прекрасен“ по Николай Ердман. Този път го няма юнашкото вихрене от „Хъшове“, а театралната стихийност е подчинена на далеч по-тънка стратегия. Режисьорът е проникнат от проблема за изтичащото време, за неизбежната равносметка: дали си оставил нещо стойностно, или си спрял до фойерверките… Уви, критическите отзиви преповтарят застиналите представи за почерка на Морфов и не се отбелязва сарказмът към приспособяващите се нищожества.

С неимоверна пластичност Камен Донев представя образа на Подсекалников и не случайно – при награждаването му с „Икар“, той си спомни за радостта от репетиционния период. Запомнят се хитреците, които преследват своята съсловна, но преди всичко ЛИЧНА корист. Може би някои от колегите съзнателно, други интуитивно са се почувствали засегнати от пародирания патос на интелигента, който в блестящото изпълнение на Руси Чанев пръв се захваща да използва - всъщност мнимото - самоубийство на Семьон Семьонович? Защо се пише, че той ще слага край на живота си? Нали не насочва пистолет, а докато се прави на страдащ, налапва отмъкната от долапа наденица. Тъй че Подсекалников е като Васисуалий Лоханкин от „Златният телец“. Виж, на Илф и Петров им лепят етикета, че заради осмиването на самозванеца, били против интелигенцията…

Хареса ми постановката на Валентин Танев „Любов, щастие, милиони“. Тук комичното разчита на парадоксалните илюзии, на неизбежните провали, когато хората взаимно се надхитряват. И да не пропусна убедителната игра на Албена Колева, която блести и сред актьорския ансамбъл в „Животът е прекрасен“. Без никакво гримасничене или пресилване, с удивителен темперамент тя буди смях тъкмо понеже поведението на героинята й е напълно сериозно.

4. А за какво ново и под дуло на пистолет, не би казал добра дума? Аргументите ти?

– Ще напомня думите на Хамлет за „художествения вкус“ на Полоний: „На негова милост дай му шутовски танци или някоя солена шега, инак захърква“. Как да кажеш добра дума за представление, което спекулира с първосигнални инстинкти и не само ни губи времето, но води до деградиране на вкусовете, насажда мними ценности. С такива имитации не може да се даде „конспект на времето, летопис в съкратено издание“, каквото, пак според Шекспировия герой, е предназначението на театъра…

5. Tи владееш писането, ораторството, артистичен си, не си сухар, готов си да излезеш на живата барикада с оперативна критика в тия ниски социални времена, но според Хераклит „характерът определя съдбата“. Ще редактираш ли поведението си, за да се сдобриш с театралното сосиете, което намира патология в изострената ти себичност?

Не се ли притесняваш, че това отношение към теб може да се изроди в перманентно?

– Та аз с никого не съм се карал, няма форум, на който да се полемизира. Дразнеща е – по-скоро задочно – моята самостоятелност. Доказал съм я, например, когато похвалих „Ромео и Жулиета“ на Иван Добчев при общото начумерване от „авторитетите“ в художествения съвет на Военния театър. Ти си свидетел как заместник-главният ни редактор, по поръчение на главния редактор тогава, разпореди да не се изказвам на пресконференции. Щели да решават хората, че изразявам мнението на списанието… А и съм сигурен, че онова, което изповядвам никой не може да ми отнеме. Водоразделът е: „Да имаш, или да си“, също завещан ни от древна Елада. Да се откажа от характера си не мога и съм наясно, че ако една бяла врана понечи да заприлича на другите, може най-много да се оцапа. А тогава е още по-сигурно, че ще я изкълват. Искам да съм в съгласие с онова, което лично съм премислил и отсял, а ако някой счита това за патология, нека си остане за негова сметка. В епохата на глобалната мрежа личността може да намери много повече потвърждения за своята значимост и за признанието, което заслужава с делото си. Щом не съм се огънал за критическо сервитьорство като млад критик, толкова по-сигурно е, че не ще си турям петна с компромиси и с въртене на опашка сега…

6. Надеждите ти за българския театър?

– Много бих желал творците да се еманципират от наставничеството на кръгове и съзаклятничества. Знам, че сега са на мода „проектите“, а за да бъдат те субсидирани, е нужно доста да се озърташ какво ще си помислят „законодателите“ на модата. Дано се осъзнае, че модата е всъщност най-преходната съблазън и е по-добре да гладуваш заради позицията си, но да не разменяш призвание за потупване по рамото. Ето, серията критики към Мариус Куркински ми звучат убедително. Той изчерпа похватите си и както в ранен свой режисьорски опит идеализираше Трепльов, сега стига до претрупаност със странности и немотивиран „артистизъм“. Тревожен симптом личеше още в грандоманското „Укротяване на опърничавата“ с неубедителния Камен Донев, а сега чета за провал в „Ревизор“. Личи, че модата с Мариус е отшумяла…

Та надеждата ми е, победите като „Животът е прекрасен“ да се множат, светогледната зрелост на творците да бъде откривана и насърчавана навреме, за да утолява жаждата за истина. Инак всичко се изпарява и отлита безследно в кипежа на конюнктурните страсти.

__