Карл Попър за отвореното общество

 

Откривателство и заблуждения

 

Нашата цивилизация, която има за цел хуманността и благоразумието, равенството и свободата, е все още невръстна, но продължава да набира сили въпреки факта, че толкова често е била предавана от интелектуалните лидери на човечеството.

сър Карл Раймунд Попър

І

 

Власт и философстване

 

 

Един от най-прославените учени на изминалото столетие е сър Карл Попър. Името му по право получи широко признание заради безспорните приноси във философията, в теорията на познанието, във физиката. Символично е названието на автобиографията “Безкрайното дирене”. Но негов най-представителен труд си остава двутомното изследване “Отвореното общество и неговите врагове”, чрез което - според собствените му думи - философът е откликнал на трагичните събития от Втората световна война. Тъкмо тази книга му спечелва както най-възторжени почитатели, така и непримирими критици. Популярността се обяснява с категоричните преценки за философски системи и за личности, които обикновено се представят обективистично, без да се посочва някаква връзка със социалните последствия при въплътяване на теоретичните модели. Попър не пожелава да бъде “академично” безпристрастен и отхвърля апологетиката преди всичко към посочените в заглавията: Платон - за І том и Хегел и Маркс - за ІІ том.

Същевременно той проявява интелектуална сдържаност, от която  си струва да се поучим, тъй като не изтъква може би ефектната мрачна “екзотика” от присъщите за тази епоха изстъпления на жестокост и насилие. Неговата научна доблест му позволява да запази необходимата строгост, да съсредоточи своето внимание върху философската проблематика.

В този избор Попър може да бъде сравнен с Томас Ман, който в романа си “Доктор Фаустус” разкрива трагизма на всеобщите - а сред тях и на политическите - илюзии чрез сферата на прекрасното, на музиката. В своя обширен труд и философът Попър избягва спекулациите с политическата конюнктура, страни от науковидния жаргон и сочи корена на нещата. Така той сякаш си е осигурявал правото и в далеч предстоящата 1992-ра, когато ще е на патриаршеската възраст от 90 години, да посъветва в специално обръщение своите нови читатели в Русия:

“Имай смелостта да презреш модата и всеки ден бъди малко по-отговорен. Това е най-доброто, което можеш да направиш в името на свободата.”¹

За своето напътствие Попър прави аналогия с призива на Кант: “Имай смелостта да си мъдър” и тук можем да съжаляваме, че в предговора за българското издание на този емблематичен за целия ХХ век труд, вместо да препоръчва такива качества, Попър си е спомнил за подлото убийство на Георги Марков. Наистина, и в думите си към българските читатели той подчертава мисията на интелекта да се намалява ролята на страха и насилието в човешкия живот и ако се замислим, неговите резерви към модните увлечения са напълно съзвучни с тази потребност. Та модата е вид диктат, тя с неизбежност жертва истината и по този начин възпира безкрайното дирене.

Затова и в трудове на Попър се срещат сентенции срещу модата, сочи се заблуждаващата роля на групите за натиск, на възхвалителните хорове. Ето негово недвусмислено изказване по повод идеализма във физиката:

“Историята на Мах и Болцман е една от най-странните в цялата история на науката. Тя показва историческата сила на модата. Но модата е глупава и сляпа, особено философската мода…”²

Когато нещо е глупаво и сляпо, а същевременно е и силно, значи може да се говори за насилие. А щом като на свой ред насилие се упражнява чрез власт, то се оформя интересен кръг от въпроси, които Карл Попър обсъжда,  подчертава и се стреми да разтълкува.

Всъщност, тази проблематика се съдържа още в самото противопоставяне между, от една страна, отворения модел на обществото, към който трябва да се стреми социалното преустройство и от друга – затворените структури, които препятстват свободната изява на личностното начало, налагат стаден колективизъм и манипулират човешката природа. Този “водораздел” е решаващ за ценностната система на мислителя, в която особено място имат: човешкото достойнство, интелектуална та честност, личната доблест. Тъкмо заради това най-общо противопоставяне Попър е готов да предяви взискателност към онези доктрини, с които биват мотивирани и чрез които се обслужват властнически въжделения от най-различно естество. Съзнателно, още в самото начало на знаменитото си изследване той заявява готовност да казва:

“Сурови думи за някои от най-великите интелектуални лидери на човечеството”³

За Попър цивилизацията е под заплаха от заблуждението, че великите предшественици във философията не бива да бъдат критикувани. Няма как техните възгледи да са безпогрешни и, за жалост, заблудите им са съизмерими с мащаба на техните личности:

“Великите хора вършат и големи грешки. В тази книга се стремя да покажа, че някои от най-великите лидери в древността са поддържали неотслабваща с годините атака против свободата и разума.”⁴

От тази позиция той отправя преки упреци към философи и школи за преднамерено изопачаване на истината и угодливо обслужване на реакцията, на консервативните тенденции.

Понякога Попър предлага толкова резки квалификации, че традиционно внушеният ни школски пиетет бива направо скандализиран. Така за него Хегел е:

“Несмилаем като писател”, “в творбите му няма нищо, което да не е казано по-добре преди него”, ” макар и без капка талант, той целенасочено посвещава тези заимствани мисли и методи на една-единствена кауза: борбата против отвореното общество и вярното служене на своя работодател Фридрих Вилхелм ІІІ Пруски.”⁵

От същата серия е одобрението на Попър за предложените от Шопенхауер Шекспировите думи “Език на луд и липса на мозък” , като мото към философията на Хегел и намира, че е “чудесен” следният му словесен портрет :

“Хегел, назначен от силните на деня за дипломиран Велик Философ, беше плиткоумен, скучен, досаден, неграмотен шарлатанин, който достигна върха на безочливостта в драскачеството и съчиняването на най-налудничави мистични безсмислици. Тези безсмислици бяха шумно обявени за безсмъртна мъдрост от платени последователи и охотно приети от всички глупаци, които образуваха по такъв начин внушителен хор от поклонници, какъвто не е съществувал никога по-рано. Огромното поле на духовно влияние, предоставено на Хегел от властимащите, му позволи да докара цяло едно поколение до интелектуална деградация.”⁶

Цитатът е донякъде обширен, но пък е доста показателен и на асоциативно равнище ни звучи познато. Тъй че си заслужава риска да понатежи. Нали характеристиката е допаднала и на Попър, при все че той изрично отбелязва консерватизма и дори реакционността на Шопенхауер. Изкуших се да го приведа и аз, тъй като за наша беда и ние можем да посочим не един и не два примера от нашето съвремие с назначаване на официални философи, историци, социолози, етнолози, естетици и прочие интелектуалци, които да налагат своето влияние в полето на духовността. И не че подобни хора не биват и начетени, и информирани, не че те не владеят лостовете за финансиране на своите “проекти” - тази все по-ключова дума. Но пък и да се хипнотизираме пред подобна кипяща изобилност едва ли би си заслужавало. За да получим имунитет срещу своеобразната хипноза, е добре да помним, че като претекст за бурна активност се използва прокламираната свобода на мненията, отказът от наслоили се теоретични догми и всичко това е наглед отлично.

Буди тревога тенденцията за налагане на етическия релативизъм, срещу която и Попър се обявява най-енергично, напомняйки позицията на Айнщайн, за която стана дума в началната студия. Неговото дистанциране от представите за всеобщия хаос, за сриване на абсолютното личи в обобщаващите пасажи на “Отвореното общество и неговите врагове” и в автобиографията на мислителя.

При толкова недвусмислено отстоявано кредо, човек просто недоумява как е възможно да се декларира пиетет към основния труд на Попър, да се използва материалната мощ, която е съсредоточена в едноименната фондация на ученика му Джордж Сорос, а при това да е пренебрегнат патосът, който самият Попър определя с яснотата на формула в следните думи:

”Един от главните аргументи на “Отвореното общество” е насочен срещу етическия релативизъм. Фактът, че моралните ценности или принципи могат да си противоречат, не ги обезсилва. Етическите ценности и принципи могат да бъдат откривани и дори изобретявани. Те могат да се отнасят до определена ситуация и да нямат смисъл в друга ситуация. Могат да са достъпни за едни хора и недостъпни за други. Но всичко това се различава недвусмислено от релативизма, т.е. от учението, че всяка система от ценности може да бъде защитима”.⁷

Уви, в послеслова си към българското издание на първия том на “Отвореното общество и неговите врагове” професор Богдан Богданов драстично погазва тази Попърова максима. Тъкмо заради чисто релативистко прехласване по Платон и Аристотел като преводач-ерудит е потрябвало критиката на Попър към тези философи на древна Елада да бъде опровергана.

…Наистина, колкото и да признаваме значимостта на Попъровите трудове, от това още не следва, че при обсъждане на неговите приноси ще трябва да стоим с ръце по кантовете, да сме потопени в някакъв свещен трепет. По-нататък специално ще се спра на негови уязвими преценки и квалификации и ще проследим, че понякога Попър следва най-общи или “есенциалистки”, според собствения му термин, представи.

Но въпреки възможните и даже необходими несъгласия с отделни характеристики и оценки на Попър, не следва да отминем без проблемен коментар обстоятелството, че своите претенции Б. Богданов отправя от консервативни позиции. Оказва се, че несъгласието с факта, как в “Отвореното общество…” изследователят е идеализирал демократична Атина, а пък родова Спарта е заклеймена до крайност, няма за цел да се уточнят реалните обстоятелства и тенденции. Вглеждането в тях наистина разкрива илюзии у самия Попър.

Обаче стремежът на Богданов е, като посочи какви неегалитарни структури са съществували в демократична Атина, да се реабилитират подобни практики по принцип. И се получава, че Попъровото идеализиране на Периклова Атина остава в сила, но вече са уточнени и са посочени като препоръчителни някои “полезни” реалности. Нагърбилият се в пределите на българското издание с недвусмислени резерви към Попър Б. Богданов сякаш съжалява, че доскорошните тоталитарни режими са се оказали недълговечни заради прекалената им втвърденост, поради това, че не са били предоставяни:

“Временни или постоянни егалитарни общности за намаляване на натрупаното напрежение от затвореността”.

И макар че номинално авторът на тези горестни вопли има репутация на демократ и застъпник на откритостта, той се прехласва от:

“Мъдростта на класическото традиционно общество, което непременно създава клапани на отваряне.”⁸

Сега вероятно ще бъда упрекнат, че се отклонявам, но все пак си струва да видим в текст на Б. Богданов описание на “клапанна отвореност”:

“Колко различни са обектите, достойни за еротичен набег. Това разнообразие е един от белезите за човешко отношение. Младото женско тяло привлича мъжа поради своята другост в еднаквото…В определени случаи възрастното тяло изразява по-добре предизвикващата еротични емоции другост. Еротичен агент в посоката на изразяването на другостта може да стане мъртвото тяло, тялото на животното, собственото тяло (тук пък откъде ли ще дойде “другостта”? - О. С.), тялото на другия от същия пол и дори нетялото на вещта…”⁹

Горчивата ирония е, че опусът на Богданов “Един опит за еротизиране на морала”, в който е прокарана тази позиция, е поместен на уводно място в книга,  посветена на 250 годишнината от рождението на маркиз дьо Сад. И като капак на всичко, този сборник издаден от… Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши “Ангел Каралийчев”! Лесно е да се досетим, че при това издателско начинание не се е минало без помощта и на фондация “Отворено общество”. Иначе казано, налице е крайна и просто пакостна проява на същия онзи релативизъм, срещу който Карл Попър се обявява категорично. Оказва се, че всичко е възможно и дори патологиите могат да се амнистират като възможни “практики”. Обаче заклинанията за тяхното узаконяване са истинско предателство на идеята за отвореното общество.

За подобна охранителна за статуквото “мъдрост“ ратуваше и Стоян Михайлов - социолог от висшия партиен ешелон по времето на тоталитарното ни управляване. В неговата серия от социални отдушници участваха запалянковщината, разните там хобита, превантивното съчиняване на вицове и дори се допускаха интимни отклонения в смисъл на извънбрачни връзки, но (внимание!) само с лица от противоположен пол… Е, в днешни дни сме свидетели на някои промени: т.е., нещата не могат да стоят на едно и също място, нали?

Ясно е също така, че водеща за тези еквилибристики е идеократичната нагласа. Че всичко се свежда до обслужване и съхраняване на властта с облагите, които я съпътстват, но нека се върнем към Попър и уточним как той преценява мотивите за враждебност към отвореното общество при неслучайни мислители.

За него Платон изповядва необходимостта от “власт на учеността - софокрация” и следователно, управникът трябва да е “напълно квалифициран философ”.

“Зад суверенитета на философа цар стои всъщност жажда за власт. Красивият портрет на суверена е автопортрет.”¹⁰

Всичко това е резултат от аристократическата нагласа на Платон. Чрез херметизма следва да се гарантира непререкаемост за посветените и за тази цел бива предписана не само религиозната догматика, но и сферата на прекрасното. Още тогава са препоръчани нощните изтезания, които ще трябва да превъзпитават дори честните граждани, щом като са атеисти или се отклоняват от декретираните представи. Разбира се, това става запазена марка и за всички тоталитарни режими на ХХ век, но тогава не следва ли да пресекнат умиленията от философията на Платон…

И така, анализът на Попър показва: Хегел дължи славата си на обстоятелството, че през 1818 г. е бил поканен в Берлин, за да е в услуга на реакционната реставрация. Иначе казано, неговите връзки с пруската бюрокрация са били напълно поръчкови. Своеобразното възцаряване на Хегел върху философския трон е трябвало да осигурява предписаното от пруския монарх “удържане на абстрактните науки в разумни граници.”¹¹ Ясно е, че подобна ”разумност” няма нищо общо с безкрайното дирене и затова единственият правдоподобен мотив е властническият прагматизъм. Ето характеристиката на Попър за тези зависимости:

“Славата на Хегел създават и раздухват онези, които предпочитат бързото посвещаване в дълбоките тайни на този свят пред трудното овладяване и на най-дребните детайли в науката, която в крайна сметка може да ги разочарова с неспособността си да разкрие всички тайни… Наистина, какво друго освен диалектика би могло да осигури ефектна наукообразност.”¹²

Речта на Хегел е наречена ”надута и неясна” и тук си припомняме Гьоте, който говори пред Екерман за “ощавяне” на мозъка от Хегеловите словесни построения.

Много показателна е проявената от Попър зоркост за една наистина неслучайна прилика между коренно враждебни политически лагери, които обаче са еднакво свързани с Хегеловите доктрини:

“Както марксисткото крайно ляво крило и консервативният център, така и фашистката крайна десница основават всички свои политически философии върху Хегел.”¹³

Попър обяснява този “парадокс” с “лицемерието” на Хегел, с претенциите за всезнайство, които са добре дошли за предразсъдъка да се смята, че философията е:

“Религията и теологията на интелектуалците, учените и мъдреците”.¹⁴

Но освен това донякъде формално съответствие, Попър сочи и вероломството на Хегел да:

“Възроди идеите на първите отявлени врагове на отвореното общество - Хераклит, Платон и Аристотел.”¹⁵

По отношение на Аристотел Попър изрично отбелязва немаловажния факт, че както той самият, така и баща му са били на служба при македонския владетел. И в този момент неочаквано и сякаш необяснимо критикът на придворния философ заявява безусловните симпатии към фигурата на Перикъл. Но нали това е дългогодишниият едноличен - макар и под прикритието на демократични претексти - властелин на Атина.

За жалост, Карл Попър е попаднал в клопката на есенциалистката представа, че щом едно управление се слави като демократично, то може да бъде само нещо прекрасно и въжделено. Трябва ли да приемем тази благодушна представа или е по-добре да я отхвърлим въпреки Попъровия авторитет? Според мен си струва да останем верни на неговото собствено настояване за критическа проверяемост на всяка теория. Значи ще трябва да опровергаем онова противопоставяне на “светли” и “тъмни” идеи, което се внушава непосредствено след горния цитат:

“Така както Френската революция преоткрива вечните идеи на Великото поколение и на християнството - свобода, равенство и братство между всички хора, - така и Хегел преоткрива Платоновите идеи, които лежат в основата на вечния бунт против свободата и разума. Хегелианството е ренесанс на племенния дух…”

Ето как в желанието си непременно да предложи контратеза, с която да бъдат опровергани зложелателите на така милата за Попър свобода и откритост, той сформира странен отряд от поборници, като ги нарича обобщено и с главна буква. Но по същество той е “привлякъл” сред “Великото поколение” и имена от петата колона на враждебния лагер. Освен безпочвеното обединяване на Протагор и Перикъл със Сократ и противопоставянето им на “консерваторите” Софокъл и Тукидид, доста заплетен е възелът от проблеми и покрай споменаването в толкова приповдигнат тон на девиза на Френската революция и намесването на Жан-Жак Русо.

Като следваме епистемологичните предписания на самия Попър, е редно да разколебаем неговия патос поне с онзи несъмнен факт, че не само Хегел, но и Русо е общ кумир както за фашистките, така и за комунистическите идеолози! Като повод за дискусионност можем да ползваме дори аналогията, с която Попър е обогатил наблюдението на Хайне, че:

“Максимилиян Робеспиер бе просто ръката на Жан-Жак Русо” - а при това е вметнал в скоби. - Нещо от този род вероятно може да се каже за отношението между Ленин и Маркс”.¹⁶

Обезглавеният на гилотината ученик на Русо, става жертва на отприщения от него самия терор и името му едва ли може да е комплимент за неговия теоретичен кръстник. Затуй у Попър могат да се открият доста поводи за размисъл: някак твърде последователно философът се въздържа и не издига непосредствени претенции. От една страна, авторът на девиза за свобода и равенство (при Русо няма каквото и да било братство, присъединили са го след смъртта на “просветителя”) е посочен, и то неведнъж, сред предшествениците на всячески заклеймявания Хегел. Тогава ще е логично да се открие някаква враждебност към отвореното общество и у Жан-Жак, нали?

Свидетелство за тази нагласа са инвективите на “канонизирания” като либерален мислител Русо срещу театъра, срещу книгопечатането. Какво да се каже за наказателните мерки срещу всеки, който би останал равнодушен към “гражданската религия”. Особено ако е бил правоверен гражданин, а се е превърнал в “атеист”. За подобна дързост Русо предписва умъртвяване или - ако си послужим с бюрократичния евфемизъм на съветското законодателство - висша мярка на наказание.¹⁷

И ето ни изправени пред показателен парадокс с премълчаването на важни положения от доктрината на Русо. По начало Попър е изключително подробен в цитирането и препращането към първоизточници, бележките с тези цитати заемат солидно място в книгите му и това е белег за научна добросъвестност, която наистина впечатлява. Затуй е естествено в “Отвореното общество” да откриваме и позовавания на Обществения договор. Защото Попър с неизбежност е проконспектирал обстойно най-емблематичния труд на Жан-Жак, но е истинска загадка как така не го е разтревожила заканата на този, покрай бащинството на Френската революция, уж радетел на свободата, да  даде гаранции за… нашето поробване. Ще речете, че не е за вярване, но е факт, че Глава първа от Книга първа на “За обществения договор, или Принципи на политическото право”, наречена със съвсем програмното название: Предмет на тази първа книга започва ето с какъв абзац:

“Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови. Някой може да се смята господар на другите, а сам е роб повече от тях. Как е станала тази промяна? Не зная. Какво може да я узакони? Мисля, че мога да реша този въпрос.”¹⁸

Първите две изречения бихме издекламирали дори ако току-що са ни вдигнали от сън. Но непосредствено следващите ги двойки от въпрос и отговор се скриват от нас с такава настойчивост, че ни ги е спестил в двутомната си история на западната философия дори Бъртран Ръсел. Това е един от малкото автори, чийто авторитет Попър признава и неговият пиетет към колегата не е накърнен покрай премълчаната закана на Русо. Самият Попър обаче се е въздържал да процитира бунтарски звучащата начална констатация, за да не се наложи да я отделя от цялостното и всъщност зловещо намерение на идеолога Русо. Може би той се е опасявал да не бъде уличен в замълчаване и в противоречивост, особено на фона на инак толкова подробните му препратки? Във всеки случай, в “Отвореното общество и неговите врагове” няма и следа от програмното намерение на Жан-Жак и се получава, че Попър си е спестил обичайната критическа трезвост. В книгата, която има за основна задача да разобличи враговете на отвореното общество, всъщност е пощаден един несъмнен зложелател на откритостта и свободата. Затова е избегнат и най-малкият намек за веизвестното раждане и оковаване, а при спазване на научните норми за цитиране, вниманието ни се насочва единствено към някакви парадокси на управлението, които преди Хегел били забелязани у Русо...

… Ако Попър не робуваше на всъщност историцистките си симпатии към Френската революция, той би следвало да признае, че Русо ратува за свобода, но на политическото тяло, а изравнените по минимално имущество и с посредствен интелект поданици са просто единствената предпоставка за безконтролно потискащата ни и свободна в произвола си държавност. И тогава Попър би посочил още един и то дълбоко “законспириран” враг на отвореното общество. Защото е съвсем логично, че Русо гради доктрината си с пряко позоваване на Платон, подвластен е на неговата “магия”.

Друг несъмнен, но също пощаден от Попър враг на отвореното общество, е Фридрих Ницше, екзалтираният възхвалител на безпощадната сила, опоетизирал свободния от каквито и да било морални норми свръхчовек. Вместо в негово лице да заклейми кумира на нацистката идеология, който е и неофициалният вдъхновител за естетиката на соцреализма, Попър го споменава в съвсем неутрален план и по периферни поводи: как бил един от авторите в библиотеката на баща му, че било точно изказването му за възхвалителните клики около Вагнер и т.н.

Ето затова трябва да предявим своята взискателност, следвайки тъкмо завета на Попър безкрайното дирене никога да не пресеква. Струва си да разберем, че докато търси противовес на омерзението си от такива алчни за власт и влиятелност фигури като Шелинг, Фихте, Фройд, и той, подобно на известния Молиеров герой от “Тартюф”, се е поддал на своеобразен “оргонов” комплекс. Уви, в желанието си да открие поне някакво въплъщение на своя идеал, той е станал жертва на тартюфовска стратегия и е приел за чиста монета представите, които застъпват хора като Протагор, Русо, Ницше. Може би го е подкупвало нещо в трагизма на личния им живот, но когато се анализират идеологически доктрини, такъв вид симпатии не бива да са водещи и не могат да дават “амнистия” нито за Ницше, нито пък за нашенския му апологет със същата неизлечима болест Пенчо Славейков…

Според мен е уместна взискателността на Томас Ман, който не отказва съчувствие на своя заразен от сифилис композитор Леверкюн, но при това не изключва неговия провал в сататинската сделка, която е трябвало да пришпори творческите му импулси. Защото писателят е прозрял вината и на прототипа на този художествен образ - Фридрих Ницше. Неговата роля на вдъхновител в мрачната динамика на ХХ век е посочена пряко в публицистиката на този Попъров съвременник. Със същата сила е  обобщила зловещия опит в съветската империя на злото и Надежда Манделщам:

“Интелигенцията сама се унищожи, жигосвайки в себе си всичко, което не съвпадаше с култа към силата.”¹⁹

Както виждаме, за да се вникне в корените на нещата, не е достатъчно да се ужасяваме от крайните проявления и просто да съжаляваме жертвите. Подобни чувства може и да ни възвисяват в собствените ни очи, но те закриват истините за действителната вина. Такова идеализиране и умиляване ни отклонява от същинските проблеми на живота…

Тогава? Тогава нека бъдем достатъчно мъдри и смело да предпочетем истината!!!

 

ІІ

 

“ДЕМОКРАТИЧНО И “КОНСЕРВАТИВНО” -

ЕДНО ИЛЮЗОРНО ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ

 

Дори най-проблемно мислещият изследовател се стреми да открие свои предшественици, да потвърди колко правомерна е неговата радикална концепция с изказвани и преди него догадки. Така в първия том на “Отвореното общество и неговите врагове” Попър изрежда мненията на Кросман, Грот, Гомперц, Фийлд срещу Платон, като се е прокраднала любопитната уговорка, че и те не са избегнали “идеализацията на великия идеалист”. Да прочетем ценното обобщение на Попър:

“Враговете на свободата винаги обвиняват нейните защитници, че я погубват. И почти винаги успяват да убедят простодушните и добронамерените.”²⁰

Тази сентенция заслужава повечко внимание, защото според нея при всяко застъпничество за свободата е възможно то да се декларира от неин прикрит враг. Трябва да сме нащрек и ние самите да не се окажем в положението на добронамерено простодушните, на емоционално податливите наивници. Тъй като е добре винаги да си запазваме простор за съмнение в окончателните истини, едно подобно предизвикателство към тезите на самия Попър не може да се смята за екстравагантна приумица.

…За да подкрепя своята готовност да не възприемам безкритично гръмкото име, отново ще се позова на послеслова на Б. Богданов, който оглавяваше “Отворено общество”, когато фондацията предприе издаването на фундаменталния труд, вдъхновил назоваването на тази организация. Както се видя по-горе, въпреки несъмнения и просто “длъжностен” пиетет, в текста на предговора се срещат  резервирани характеристики. За застраховка е казано, че живият тогава деветдесетгодишен автор:

“Сам държи тезите му да бъдат зависими от собствената и чужда критика.”

Следователно, трябвало да скъсваме с навика да приемаме безрезервно идеите на великите големци. Свободата на всеки човек да поеме по един или друг път го правела отговорен за стореното и сътвореното. Сега вече Богданов приканва преразказаното кредо да бъде приложено към самия Попър:

“Тази позиция увлича. Щом като може да бъде винен Платон, защо да не може и Попър, бил той и на преклонна възраст.” ²¹

С помощта на този риторичен въпрос Б. Богданов си осигурява простор за доста сериозни упреци към мислителя в ненаучност, но за тях ще стане дума по-нататък. Дотук желанието ми е да мотивирам несъгласието с Попър, когато е характеризирал като “големи консерватори” такива прославени автори от класическа Елада като Тукидид и Софокъл. Изцяло положителна пък била фигурата на Перикъл:

“Великия водач на демокрацията, формулирал принципа за равенство пред закона и принципа на политическия индивидуализъм".²²

Според Попър, след тези имена от великото поколение в историята на Атина се нареждат два противоположни лагера от следовници и сподвижници. Съответно Попър заявява критицизъм към “консерваторите”, сред които са още двама драматурзи: Еврипид - като “колебаещ се” и “скептично настроеният” Аристофан. Истински великите хора трябвало да търсим в лагера на Перикъл, твърди застъпникът на демократичните ценности, но смущава обстоятелството, че в компанията на софистите е зачислен и Сократ. Нали до последния си дъх “демократично” осъденият философ самоотвержено е търсил обективните стойности на човешкото съществуване. А пък авторът на девиза за човека като мярка на нещата Протагор и останалите “учители по красноречие” са нарицателни с крайния релативизъм на своите словесни еквилибристики. И ако бе последователен в порицаването си на релативизма, Попър не трябваше да квалифицира с осъдителни понятия тримата поети и прокудения в изгнание летописец, а да е резервиран тъкмо към хитроумната силогистика на софистите.

Уви, достатъчно е, че пришълецът-историк Херодот е бил сред приближените на Перикъл, и му се спестява всякаква критика. А истината е, че той си е спечелил правото да се подвизава в Атина като пропагандатор на официалната идеология и това не е тайна за Попър:

“Херодот, приет и възторжено приветстван в града на Перикъл като автор на творба, която прославя тези (на стратега - б. м., О.Ст.) принципи.”²³

И се получава, че за Перикъл е използван епитетът “велик” без каквито и да било уговорки, докато за Тукидид четем, че е:

“Може би най-великият историк, който някога е живял. Но… неговите коментари и морални съждения излагат личната му интерпретация и гледна точка, с която не сме длъжни да се съгласяваме”…

Издигнати ли са някакви аргументи? Попър не би си позволил съвсем голословно твърдение, но пък основанията му се оказват доста съмнителни. Историкът:

“…Не бил приятел нито на атинския народ, демоса, който го осъжда на изгнание, нито на неговата империалистическа политика.”²⁴

Ясно е, че тук възниква цяла серия въпроси. Кога, в коя епоха империалистическата политика е довеждала до нещо добро? Та тя може да се провежда само с насилие, като се милитаризират не само материалните, но и човешките ресурси. Щом целите са агресивни, с неизбежност идва ред на демагогията, а истината и справедливостта стават крайно нежелани. Преднина получава разпалването на войнствени страсти, непримиримостта към врага, който може да бъде само заклеймяван и т.н.

Позволим ли си веднъж “лукса” на такова несъгласие с Попър, се получава, че Тукидид буди възхищение с взискателното си отношение към атиняните. Изборът му да се откаже от привилегиите на официален историограф, но да е в съгласие със собствената си съвест, фактът, че е приел несгодите на прокуденик - всичко това е израз на похвална доблест. Пък и самият Попър отбелязва, че Тукидид не е бил ренегат и не е заговорничил в полза на външните врагове на Атинския полис. А в някои олигархически кръгове е имало такива прояви …

Защо тогава да смятаме, че осъждането на Тукидид на изгнание е достатъчна причина да бъде етикиран като консерватор? Подобни оценки издават някакви нагласи и презумпции, заради които фактите се пренареждат и емоционално обагрят. Трябва ли тогава да приемем, че е виновен и умъртвеният по присъда Сократ?

…Знаменитата пророчица Касандра предвижда гибелта, която заплашва Троя и предупреждава своите съграждани да не вкарват в крепостта дървения кон, колкото и съблазнителен да е бил този трофей. Но е ясно, че това не я превръща във враг на своя народ. Значи ще е неправилно да смятаме, че заради абсолютното мнозинство, с което са отхвърлени пророческите предупреждения, са били прави онези, които накрая падат посечени или, като самата Касандра, биват откарани в робство?

Да видим, обаче, какво пише за Тукидид Попър, който със сигурност знае какъв разгром претърпява в Пелопонеската война тъкмо Периклова Атина. “Великият стратег” всъщност предизвиква твърде бедствено “историческо събитие”. Заради наложилата се обсада пламва тифусната епидемия, която отначало покосява законородените му синове, а след това и него самия. Уви, Попър е несмутим, а нападките му към Тукидид - неотстъпни:

“…Тукидид е антидемократ. Това се разбира от неговото описание на Атинската империя и на омразата, която изпитват към нея различните гръцки държави. Господството на Атина над тази империя, съобщава Тукидид, се смята за не по-добро от тиранията и всички гръцки племена се страхуват от нея. Отразявайки общественото мнение при избухването на Пелопонеската  война, той е умерено критичен към Спарта, но остро критикува атинския империализъм.”²⁴

Вместо да размисли за онези реални резерви, които е будел хегемонизмът на Атина, Попър се “сърди на огледалото”. Разбира се, той съзнава, че емоциите няма как да изчерпят въпроса, наясно е, че и в наше време за някои историци Атина е “безжалостна демокрация, управление на необразованите”, според собственото му резюмиране. А в желанието си да разшири своята аргументация Попър се сеща и за културата. Нали тя няма как да се създава от необразовани люде, а следователно упреците за бездуховност са безпочвени:

“Митът за нетърпимостта към културата в демократична Атина противоречи изцяло на известните факти и преди всичко на нейната изключителна продуктивност в областта на духовната култура през този специфичен период.”²⁵

Дума няма, периодът е наистина специфичен и негов знаков белег е грандиозното храмово строителство. Само че солидните средства за градежа са иззети от по-малките полиси, които участват в Атинския морски съюз. Значи е налице едно “витринно”, показно процъфтяване, което няма особени допирни точки с развитието на драматургичните жанрове. За театъра решаваща е личната отговорност и уникалната нравствена прозорливост.

Дотук можахме да разграничим как художествената неповторимост не се е поставяла в услуга на властта. Особено категорично е пренебрегваното повече от две хилядолетия настояване на Софокъл, че владетелят на Тива Едип е просто тиранин. И се получава, че според употребата на това осъдително прозвище, упражняваната от героя на трагедията власт не се отличава от определението на историка за съвременната му тирания. По същия начин и “огненосният страхотен мор” от който е поразена Тива съответства на клиничната картина, при която протичат заболяванията зад крепостните стени в обсадена Атина.

Затова можем да кажем, че върховите постижения в областта на театъра са постигнати без специално насърчаване от властите и са истински тъкмо доколкото са израз на изстрадано несъгласие с официозната патетичност. Тъй че неслучайно фаворитът на Попър Перикъл остава недвусмислено резервиран към литераторите. Той не желае никакви услуги от тяхна страна и е съвсем наясно, че от тях не може да разчита на особена лоялност. В това се уверяваме от собствените му думи:

“…Ние не се нуждаем ни най-малко от хвалебствията на един Омир или на когото и да било друг, който чрез своите творби би ни доставил минутна наслада, но чиито измислици впоследствие биха били обезсилени от силата на фактите.”²⁶

Попър знае колко отрицателно е отношението към същия този Омир и към талантливите му събратя от страна на неговия “враг номер едно на отвореното общество” Платон? Значи липсата на проблемен коментар за резервите на Перикъл към слепия певец се обяснява с нежеланието на Попър да се хвърля сянка върху иконописния образ на стратега. Инак на други места, изолирано от връзката с Перикловата позиция и докато се атакуват Платоновите възгледи, те са определени като “открито враждебни към съществуващото тогава атинско литературно образование” и допълват следните аргументи срещу философа:

“Трудно е да се разбере как онези, които обичат гръцкото изкуство и литература могат да се вдъхновяват от Платон, който специално в десета книга на “Държавата” отправя най-яростни нападки против всички поети и трагици и най вече против Омир (и дори Хезиод).”²⁷

Попър е прав да недоумява за невзискателната възторженост, която е безобидна само на пръв поглед. Ала и в неговата избирателност проличава недопустима тенденциозност. Предвиждам възражение, че Перикловите нападки към поетите може да са просто очернящи го измислици на “консервативния” Тукидид. Само че и според преценката на Попър, приведените в “История на Пелопонеската война” речи са напълно достоверни и той се позовава на тях съвсем охотно…

И тъй, уточнихме колко мнителен към словесното изкуство е предводителят на Атинската демокрация. Тревожи го тъкмо онази специфична част на културата, която борави с най-много сетива и е най-подвижна, с разнообразни изразни средства за интерпретиране на противоречивите интереси и на драматичните колизии в обществото. Както при отделните личности, така и в съсловните или имперските домогвания. Защото “измислиците” са всъщност начин да бъдат почувствани и защитени непреходни зависимости и ценности. А за управника, обратното - уместно е хората да са безпаметни и да не ги “смущава” нравствената рефлексия. Той не желае те да съзнават колко пагубно е невежеството, и да се усетят отговорни за него!

Ще си позволя да цитирам обстойния фрагмент-обобщение на Тукидид за нравите в Атина от времето на Перикловата демокрация:

“Повечето хора по-лесно приемали да бъдат наричани ловки мошеници, отколкото добродушни наивници; от последното прозвище се срамували, а с първото се гордеели. Причината за всичко това е властта, която се проявява поради алчност и амбиции. Оттук се поражда и склонността у хората да враждуват помежду си. И действително, тези, които заставали начело на държавата, снабдени във всеки един от двата лагера със слова на едро, които ги подтиквали да възхваляват повече равенството пред закона на мнозинството от народа (при демокрацията) или пък мъдростта на аристокрацията, се отнасяли към интересите на държавата, на която те служели на думи, като към награда за състезания, които те трябвало да спечелят. И при тази надпревара, в която всички средства били позволени, за да могат едните да възтържествуват над другите, те се решавали на най-страшни злодеяния.”²⁸

Изключителна е тази прозорливост на Тукидид, тъй като домогването до блага чрез власт е разобличено без разлика в това как се отнасят помежду си отделните претексти. Тяхната противоположност се оказва видима, щом като преследват една и съща цел. Ала вместо да се възхити на тази зоркост, Попър гледа да я омаловажи покрай претенцията, че уж думите на Тукидид:

 “Много силно (но в смисъл на прекалено, а не на убедително - б.м. - О.Ст.) предават чувството за разпадане на обществото”.²⁹

Защо обаче ще трябва да лишаваме Тукидид от правото му да обобщи наблюденията си за политическото вероломство:

“Що се отнася пък до гражданите, които имали умерени политически схващания, те загивали под ударите и на двете политически фракции.”

Та така бихме открили заради какво е бил прогонен от Атина и във всички случаи ще отпадне безапелационното отсичане, че неподкупният историк бил консерватор.

А сега да проверим в какво се корени несъгласието с Попър при Б. Богданов, тъй като не би ми се искало някой да ми вмени, че съм в общо русло с неговите резерви. Ето какво е отсякъл той в придружителния си текст:

“Почеркът в “Отворено общество” остава извън пределите на определена наука. Защото науката се конституира не само от утвърден в традицията подход към фактите и чуждите тези, но и от спазването на една некоментирана етика за отнасяне към самото научно поле като такова. Става дума за кръга от аксиоматични положения, включващ и несъзнатата теза, че науката е затворен и неподлежащ на промяна обект. Именно неспазването й е основният грях на Попър в очите на неговите опоненти, специалисти по Платон, Хегел, Маркс. Защото от научна гледна точка е недопустимо творчеството на великите люде да се анализира необективистично, не като предмет с генерална стойност, а в отворен и незавършен план, ангажиращ практически всеки човек.”³⁰

Нали е ясно, че ако се плашеше да не бъде “греховен” според горните изисквания, Попър никога не би написал фундаменталния си труд. Но пък докато е критичен към оценките на Тукидид за политическите боричкания в Древна Елада, не се ли получава, че застъпникът на отвореното общество някак се е придържал към нормативите, които изразява Б. Богданов?

Все пак, не! Попър е учен, който ни спечелва най-вече с това, че не се спира пред конституиращи традиции, некоментирани етики и неосъзното аксиоматични кръгове. Въпреки неговите залитания, сред които видяхме, че са и амнистиращите преценки за Русо и Ницше, той не следва съмнителните предписания, с които Б. Богданов завършва току-що възпроизведените съждения:

“Нищо по-тревожно за учения, привикнал на удобството (?!?) да се занимава със спрени и затворени предмети, от това, някой да ги открие и раздвижи за диалог, да ги включи в параметрите на живота тук и сега. Според зрителния ъгъл на “Отворено общество” е точно така - делата на Платон, Аристотел и Хегел влизат в неприключила, продължаваща да ни засяга традиция.”

Но нима тъкмо този “зрителен ъгъл” не е най-ценното в Попъровата методология. Та делото на един учен е значимо, доколкото той не е търсил някакво си “удобство”, а тъкмо напротив - рушил е херметизма около предмета на своите изследвания. Доколкото се нагърбва да търси връзка с онова, което протича тук и сега! Ако при Попър се е прокраднало неуместно митологизиране на едни имена и незаслужено осъдително етикиране на други, това иде от неговия стремеж непременно да се препоръчат някакви свръхценности.

Тук може да се говори за непоследователност, за рецидив на инак заклеймявания от самия Попър есенциализъм. Копнежът към идеалното го прави уязвим за особената естетика на моделите и го прави неспособен за трезво отсяване на претекстите. Жалко е, но в такива случаи заема солиден периметър клетвената риторика, която не трябва да банализираме и приравняваме към някаква си глупост. Нали една постановка на Молиеровия “Тартюф” ще е добра, когато заблудите на Оргон не се свеждат до грубия фарс. Така и в преклонението към Перикъл не бива да откриваме повод за високомерно смъмряне на изследователя, който се е одързостил да не зачита достолепните лампази при “генералните стойности”…

Далеч по-важно е да проумеем драматичната колизия, че щом се търсят светли примери за подражание, независимите оценки могат да бъдат дискредитирани чрез външни ефекти и несъдържателни етикети. И както пролича, че Тукидид, а след него и Софокъл, Еврипид, Аристофан са просто взискателни, а не “консерватори” и “скептици”, така и другият полюс на антиномията следва да бъде опроверган. “Демократизмът” на властниците и на техните възхвалители се оказва чисто декларативен и е привлечен единствено като удобен идеен претекст за властта!

 

Бележки:

1. Поппер, К. Открытое общество и его враги. Том ІІ, М., 1992, с. 490.

2. Попър, К. Безкрайното търсене. С., 1998, с. 159.

3. Попър, К.. Отвореното общество и неговите врагове. Том І, С., 1993, с. 9.

(При следващи позовавания на това издание ще се посочва само томът и страницата.)

4. Пак там.

5. Том ІІ, с. 40

6. Том ІІ, с. 41.

7. Попър, К. Безкрайното търсене, с. 115.

8. Том І, с. 407.

9. Богданов, Б. Един опит за еротизиране на морала. // Ars erotica.

      С., 1992, с.16.

10. Том І, с. 169,181.

11. Том ІІ, с. 43.

12. Том ІІ, с. 35-36.

13. Том ІІ, с. 38.

14. Пак там.

15. Том ІІ, с. 39.

16. Том ІІ, с. 122.

17. По-подробно виж: “Уравнителната естетика на Русо и свободата на политическото тяло” // Стефанов, О. “Екология на духа или Изкуство и идеокрация”. С., 1997,  с. 86 – 104, която е поместена тук под заглавието: “Жан-Жак Русо – бащата на … тоталитаризма”.

18. Русо, Ж.-Ж. Избрани съчинения. Том І, С., 1988, с. 79.

19. Манделщам, Н. Спомени. С., 1999, с. 120.

20. Том І, с. 108.

21. Том І, с. 400.

22. Том І, с. 212.

23. Пак там.

24. Том І, с. 205.

25. Том І, с. 208.

26. Тукидид. История на Пелопонеската война. ІІ, 41,4.

27. Том. І, с. 260.

28. Тукидид. Пак там, ІІІ, 82, 7-8.

29. Том І, с. 206.

30. Там І, с. 401.