„Защо си усложнявате живота със съставянето на история, когато можете само да препишете от най-известните учени, както е прието? Ако вие имате ново виждане, някоя оригинална идея, ако вие представите хората и нещата в неочаквана светлина, само ще смутите читателя. А читателят не обича да бъде смущаван. Той винаги търси в историята глупостите, които отдавна са му известни. Ако се опитате да го поучавате, вие само ще го обидите и разгневите. Не се опитвайте да го просвещавате – той ще се възмути, че се подигравате с неговата вяра”. (Из Предговора на Анатол Франс към неговата книга „Островът на пингвините”. С., 1972, с. 7) В момент, когато се дискутират нови правила за присъждане на научни звания и степени, си спомних за сарказма на знаменития французин. Защото цитираните по-горе напътствия на сигилографа към историка доста точно описват печалното състояние и на българската наука. У нас се робува на веднъж признати догми, преповтарят се застинали представи и се посреща на нож всяко новаторство. Не само в хуманитарното познание, но и при точните науки. От мой приятел, който беше преподавател в Националната природно-математическа гимназия, научих за съдбата на млад учен, който е блестял с таланта си още като ученик. Когато го взимат за научен сътрудник в биологически институт на БАН, влъхвите са му възложили работа по тема, с която е можел да се справи като на шега още когато се е учил в седми клас. Вместо да използват действителния му потенциал, с унизително омаловажаване е трябвало той да бъде върнат на „изходно” стъпало. На кого му трябва някакъв мощен откривателски интелект да откроява собствената му закостенялост? Младежът много силно желаел да е патриот, да живее и твори в отечеството си, но като се вижда заложник на заговорници, сега замислял да замине зад граница, където ще оценят по достойнство възможностите му. Не е ли това поредното потвърждение на печалното Бг.правило, което отдавна съм установил: У НАС ВЕДНАГА ТЕ ПРЕЦЕНЯВАТ, НО НЕ ЗА ДА ТЕ ОЦЕНЯТ, А ЗА ДА ТЕ ПОДЦЕНЯТ…” Толкова по-тревожно е положението в историята, литературознанието, културологията, философията, където критериите могат да се деформират до безкрайност и решаваща да се окаже симпатията, на която би се радвал онзи, който не посяга на… вярата в остарели научни кумири. Обаче в сутрешно предаване на БНТ проф. Валерия Фол гордо заяви: понеже българските учени са морални,  и тъй като специалистите по даден профил били малко, ще е достатъчно да има седемчленно жури за вярното отсяване на научните ни кадри. Нейният опонент настояваше за арбитражно стъпало, за по-строго определяне на критериите, докато в закона не личи дори що е то дисертация. Ами нямало нужда, отсече госпожата, понеже рецензиите щели да се поместват в Интернет на български и на английски и това гарантирало коректността. Наистина, Интернет е велик коректив, ала с него не се повлияват топлите връзки в нашите тресавищни игри по хабилитирането, кариерното израстване и други сделки с влияние в научните звена. А именно там се гарантират заплати и осигуровки, топли кабинети и лаборатории, чуждестранни командировки и участия в научни форуми, влиза се в академичната общност със съпътстващото ново разширяване на влиянието и т.н. и т.н. Тъй че нека не ми се говори за морал без гаранциите на закона, щом като дори когато има правила, моралът не е спънка за това те да бъдат погазвани. Какво ли пък остава да се разчита единствено на него. Абсурд, който отново е посочен от Анатол Франс: „Историците преписват един от друг. Така си спестяват излишен труд и обвинения, че са самонадеяни. Следвайте примера им и не бъдете оригинален. Един историк със собствено мнение само предизвиква всеобщото недоверие, презрение и отвращение.” (Пак там.) А щом „троицата” Недоверие, Презрение и Отвращение” остане без коректив, това е равнозначно на ПРОВАЛ. Собственият ми горчив опит е красноречиво свидетелство. Когато защитавах дисертацията си за „ЕДИП ТИРАНИНЪТ” от Софокъл при пълен кворум на Специализирания съвет по литературознание към ВАК от 21 души (професорите Богдан Богданов и Никола Георгиев бяха в чужбина и съставът от 23-ма хабилитирани лица бе редуциран), аз получих само 10 гласа ЗА, а 7 бяха ПРОТИВ и 4 БЕЛИ. При това рецензиите и на двамата прославени професори Руска Гандева и Александър Фол бяха „образцово” положителни. Именно във ВАК отсекоха: имало е неразбиране (а всъщност заговор срещу новата ми концепция, отхвърляща хилядолетни заблуди) и така покорният Ви слуга стана доктор по филология. Е, в новопредвиждания закон това не би могло да се случи и сегашният триумф на „Неразгаданите значения на една велика трагедия”, както бях кръстил монографията си (Виж, например публикациите:  http://www.gumer.info/authors.php?name=%D1%F2%E5%F4%E0%ED%EE%E2+%CE. ), щеше да е още по-голям резил за уж академичната ни общност. Когато студията ми „Эдип тиран Софокла в новом прочтении” бе качена и в сайта на Клуб Пергам, аз не можех да отворя линка, тъй като имаше твърде много читатели. Едва на другия ден се разбра, че са посочили публикацията от Гумер, сетне се оформи и комплект от пет мои студии в сайт, посветен на античността  (http://orlinstefanov.blog.bg/izkustvo/2010/03/18/chasten-uspeh-na-bg-naukata.513790 ).   Ето Ви, госпожо Фол, категорични доказателства за пробива, който бе поощрен още с рецензията на Вашия покоен съпруг. Сега вече имаме @ -доказателства, че монополът на Вашия патрон от Нов Български Университет проф. Богдан Богданов не е „естествен”, а се поддържа административно. И то при наличието на международни @ -аргументи!  Но това ни най-малко не разколебава печалното ми състояние на „научен безработник”, нали? А Вие плачете, че за науката няма пари. Няма преди всичко СПРАВЕДЛИВОСТ. Уви!..