“Морфов се просълзи за Навални: Стигнахме дотам, че само мъртвият може да каже истината”

Можете да я прочетете по следния линк:

https://lupa.bg/news/morfov-se-prosalzi-za-navalni-stignahme-dotam-che-samo-martviyat-mozhe-da-kazhe-istinata_283348news.html

Да видим нейното начало:

 “На премиерата на "И все пак, Животът е прекрасен” режисьорът емоционално заяви, че политиците ни тъпчат, а ние мълчим и си траем”.

...Щом не трябва да си траем, сигурно и на мен ще ми е позволено да проявя емоция и да възроптая, че ни тъпчат не само политиците, но и такива режисьори и рецензенти, които — чрез фалшификации и политизирани “емоции” — подменят авторската воля на изключителния драматург Николай Ердман!

По-напред ще попитам, откъде се взе това самоубийство, щом шаржовият персонаж не налапва бойна цев, а... наденица. Понеже го мъчи глад, той тайно, в полумрака на комуналната квартира се промъква до долапа, а самоубийство му приписва видял-недовидял съсед, после представители на всевъзможни съсловия пожелават да извличат някакви изгоди и обществено признание покрай “отчаяната” гибел на героизирания от тях посредствен човечец. Иронията на комедиографа, в когото с право виждат новия Гогол, остава неразбрана. Как хитрецът, който е събрат на готованеца Хлестаков от “Ревизор”, а напомня и лъже-интелектуалеца Васисуалий Лоханкин от “Златният телец” на Илф и Петров, ни се представя за възвишена жертва на инертната действителност? Съвсем фалшиво се пришиват политически препратки към наскоро починалия при изтърпяване на наказанието си  “правдолюбец”, когото възприе като знаме на русофобските си тежнения користното му обкръжение? 

Уви, това е нарицателен пример за термина “интерпретативна дислексия”, който  въвеждам за лъже-науката в хуманитарната сфера

...Та да погледнем сбитото описание на събитията според Марина Чертова:

“Премиерата на новата версия на спектакъла на Александър Морфов "Животът е прекрасен”, който сега носи заглавието "И все пак, Животът е прекрасен”, се превърна в емоционална изповед на режисьора за настоящата политическа ситуация в Русия и в България.(...)

Пиесата е определяна като “реквием за унищожението на руската интелигенция. (...) Текстът е ярко морално осъждане на болшевишките господари в Кремъл през 20-те и 30-те години на миналия век, но е очевидна и аналогията с днешна авторитарна Русия”.

Оставям ви сами да изчетете гневните филипики, а тук ми позволете да се спра на някои аналогии с актуални политически акции:

“Това, което правим в момента е това, което стана в Русия с Навални. Както се казва в този спектакъл: "Само мъртвият може да каже истината." Стигнахме дотам, до такова време, което не мога да повярвам, че тази истина, писана през 1927 г. се оказва вярна и че само мъртвият може да каже истината.

Да стигнем дотам, че цял свят е на колене пред думите на един човек, който вече е мъртъв - Навални...”

Но как така? Подсекалников не се оставя да го вкарат в гроба. Жив и здрав е и гневният режисьор. Т.е., съвсем не е “мъртве клетка”.

Аз също предпочитам “прекрасния живот”, макар той самият да ни поднася и странни парадокси. Важното е да не му се оставяме на течението, нали?

И една бележка от стилистическо естество. Прекланям се пред красотата и пластичността на руския език, но не понасям русизмите. Правилно е не “настоящата”, а “сегашната, днешната”, дори “актуалната” е по-приемливо...